суббота, 14 ноября 2015 г.

ELEMENTA NOVA PRO HISTORIA MACEDONO-BULGARICA. THE LANGUAGE OF CONSTANTINE THE GREAT By G. Sotiroff

ЕЗИКЪТ НА КОНСТАНТИН ВЕЛИКИ


Георги Сотиров, професор по сравнителна лингвистика, Канада
(превод от английски език Ради Панайотов)
In English from the middle of the article


Увод

Имената се променят, хората остават. Португалците живеят в Португалия, известна в античността под името Лузитания. Френската република процъфтява на територията на антична Галия. Албиона е свидетел как името му се промени на Великобритания, въпреки че в езика на местните названието на острова сигурно не е било Албион, а нещо различно. 

Името, с което македоно-българите наричали себе си около третото хилядолетие преди Христа изглежда е било БЕЛАСЦИ, т.е. хора живеещи на, или в подножието на планината БЕЛАСИЦА. Информацията за този народ е повече от оскъдна, но няколко латински и гръцки автори свидетелстват, че ПЕЛАСГИТЕ са доминирали по цялата територия на днешна Гърция (включително Егейските острови), че те са били хора с висока култура, и че от тях гърците са заели азбуката, която е общоприето да се нарича финикийска. Терминът ПЕЛАСГИ не е нищо друго освен фонетична адаптация на БЕЛАСЦИ в латинския език; гърците са пишели тази дума ПЕЛАСГОЙ. 

Съществува основание да се смята, че около 2000 година преди Христа, и по-рано, този народ е бил една добре организирана общност с административен център на северния бряг на Пелопонес, в близост до западен Коринт. Гръкоезичните автори обозначават стария пеласгийски средищен град с името Сицион (Sicyon), една видоизменена форма на думата CHOKOYN, която значи господар, владетел. Думата навярно е означавала също град-на-владетеля, т.е. столица. Списъкът на царете на Сицион (Sicyon) запазен в Chronicle на Евсевий (Eusebius) ни връща назад във времето до към 2095 година преди Христа. 

Няколко века пеласгите живеели в просперитет и мир. Според Евсевий (Eusebius) те преживели война за първи път по времето на Епопей (Epopeus), което съвпада с пристигането на гърците, някъде около XVI век преди Христа. Току що пристигналите гръцки заселници изглежда успели да създадат заговор първо срещу техните домакини от Аргос, а по-късно и срещу пеласгите в Атина, Тебес и Тесалия, завладявайки градовете и всички плодородни земи. Но споменът за великата пеласгийска цивилизация оцелял. Омир нарича пеласгите "богоподобни". Херодот свидетелства, че Акропола в Атина е издигнат от пеласгийски архитекти. Имената на тези строители са запазени и от Павзаний (Pausanias) и Плиний Стари (Plinius). Диодор (Diodorus Siculus) свидетелства, че пеласгите са контролирали моретата, което означава, че те са знаели много за навигацията. 

Какво ни кара да мислим, че тези пеласги са праотците на днешните македоно-българи? Че те са били предшественици на македонците свидетелства Помпей Трог (Pompeius Trogus). От друга страна идентичността на македонци и българи се доказва от множество обстоятелства. В етническо отношение мизите, траките и македонците са един и същ народ. Името България се появява в историческите трудове в VII век, когато Византийската империя признава независимостта на новоформираната държава в провинция Мизия южно от Дунава. Никифор Грегора (Nicephorus Gregoras) , писал в XIV век, споменава за гръцко присъствие в Македония, но той нарича негръцкото население на страната "заселници от Мизия". Йоан Цеца (Joannes Tzetzes), който живял в XI век, говори за "мизомакедонци" - термин използван също от Плиний Стари (Plinius) хиляда години по-рано. Всички антични автори са съгласни, че Македония е била част от Пеония, а Йоан Цеца (Joannes Tzetzes) казва ясно: "Пеоните са българи". Границата между Македония и Гърция е реката Пеней /Peneius/ в Тесалия. Това е родината на мирмидонците на Омир. За тези мирмидонци Йоан Малала (Ioannes Malalas), творил в VII век, твърди безусловно, че са били българи. 

Филип II и неговият син Александър Велики не са управлявали само Македония, Гърция и Азия. Те владеели също и Егейска Тракия - днес под гръцка администрация, и цялата територия на днешна Народна Република България. Филип II основал тук град Пловдив. Александър съхранявал своите съкровища насевер от град Варна (Калиакра). И това е станало с помощта на войски наемани от територии, които Филип II отнел от атиняните и тeхните сродници при Херонея (Chaeroneia) (338 преди Христа). 

Всеки, който би решил да систематизира историята на македоно-българите, би се нагърбил с нелека задача. Византийските императори, които ослепиха хиляди македоно-български пленници, тези същите императори, които унищожиха столиците на македоно-българските владетели и изгориха книгите на македоно-българските просветители, всички тези императори са мъртви. Но техният зъл дух живее в обиталища, така добре познати, че не е необходимо да ги споменаваме. Демоните витаещи из тези места може би са се надявали да покрият с кал славата на античните БЕЛАСЦИ - народът с най-старата цивилизация в Европа. Целта на изложените в тази книга факти е да се попречи колкото се може повече на силите на мрака, да се наблегне на сигурни доказателства, които псевдоучените, на заплата при Веелзевул винаги са се опитвали да заличат. 

В Приложението читателят ще открие копие от писмото на автора на тези редове до редактора на Canadian Slavonic Papers . 

Турците имат поговорка със следния смисъл: "За този, който разбира, жуженето на комара е като музика на цигулка; за този който не разбира, и музиката на оркестър не е от значение".


Flavius Valerius Aurelius Constantinus
ЕЗИКЪТ НА КОНСТАНТИН ВЕЛИКИ
Г. Сотиров
( превод от английски език Ради Панайотов )
I.
       De Magistratibus”, Йоан Лидийски (Ioannes Lydus) съобщава, че Константин Велики бил писал на своя роден език (οικεια) няколко“Беседи”, които той оставил на потомството [1]. Внимателно избягвайки да определи какъв точно е бил родният език на Константин, Лидийски, преднамерено или не, ни е оставил една нишка. Очевидно Константиновият “домашен” език не може да е бил гръцкият; иначе прилагателното “οικειοs” щеше да е неуместно, дори объркващо [2]. Нито пък латинският е можел да бъде роден език на Константин. За да означават латинския език по друг начин, освен със собственото му име, византийските писатели в повечето случаи използвали думите “πατριs φονη” (“отчески, бащин, отечествен език”).
   В своята книга, озаглавена “
          2. Лидиецът е писал своята книга някъде между 551 и 546 г. сл. Хр., когато латинският език в Константинопол е бил в пълно отстъпление [3]. За самия Юстиниан се казва, че е говорел развален латински, а гръцки – като варварин [4]. Това е било два века след смъртта на Константин. Логично е, че през този период в Константинопол е имало хора, които са можели да четат латински и/или гръцки, и такива, които са можели да четат Константиновите “Беседи”, написани на неговия “домашен език”. Лидиецът смътно загатва, че по негово време латинският е бил изтласкван извън официалните дела. Но от кой друг език?
          3. Съществуват обилни косвени доказателства, че Константин Велики е бил трак; съществуват и достатъчно преки данни за това, а именно:
          I). Дядото на Константин – Евтропий (Eutropius), е бил трак от Дардания [5];
          II). Самият Константин е роден и отраснал в Ниш (Naissus), тракийски (дардански) град [6];
          III). Той завършил образованието си в Никомедия – тракийски град, в двора на Галерий (Galerius) – тракийски император (управител?), роден в Сердика (днешната София). Галерий бил толкова не-римлянин, че за него се е смятало, че дори не си и помислял за името на империята да обели прилагателното “римска”, заменяйки го с “дакска” – Дакия (Dacia), по това време една от няколкото големи тракийски провинции [7];
          IV). Юлиан Отстъпник, племенник на Константин, няколко пъти се изказва, че семейството му е тракийско, от Мизия (Mysia) [8];
          V). Самият Константин премества столицата на империята далеч от Рим – във Византион (Byzantium), в сърцето на Тракия;
          VI). За него се казва, че е основал “в страната на скитите” четири града, а именно Перстлаба (Persthlaba; също Перстлава – Бел. прев.), Плискуба (Pliscuba; също Плиск, Плискоба – Бел. прев.), Констанция (Constantia) и Дристра (Dristra) [9].
II.
          4. На нас обаче ни се казва, че тракийският език е изчезнал, както и самите траки [10]. И както и това, че траките никога не са имали книги [11], да се каже, че езикът на Константин е бил тракийски, би било все едно да се замени една непозната величина с друга. И така би било наистина, ако можеше да се докаже, че траките и техният език са изчезнали. Все пак, основавайки се на изследвания, това изчезване ще се окаже нещо по-лошо, отколкото едно безпочвено твърдение: то изпада в крещящо противоречие с редица свидетелства.
          5. Разбирането на тези доказателства предполага кратък размисъл над едно наблюдение, направено от Херодот (Herodotus). Траките, казва Херодот, “имат много имена, в зависимост от съответните им области” [12]. Разбира се, същинската Тракия и до ден днешен е името на област, оградена от Стара планина (Haemus) и Егейско море. Но хората, живели на север от планината Хемус, в Мизия, също са смятани за траки, защото са говорели същия език. На същото основание терминът трак(ийски) е бил използван като обичайно название за хората, живеещи във Витиния (Bythinia), т.е. в азиатската част на проливите, също както и за хората северно от Дунав, т.е. тези в първоначалната Дакия (Dacia, наричана също Готия – Gothia). Сред траките, често споменавани от античните историци, най-изтъкнати са пеоните, фриги(йци)те, мизите, македонците, одрисите, бесите и готите.
          6. Огромни усилия са положени от някои съвременни учени, за да замъглят народността на тракийските народи. Това ни принуждава да погледнем по-отблизо на този въпрос, започвайки евентуално с пеоните.
          • Тези хора са били познати на Херодот, който сравнително обстойно говори за техните обичаи. Петстотин години по-късно Страбон (Strabo) отбелязал, че пеоните живеели от двете страни на реката Вардар (Axius) [13]. Много пеони обаче живеели по на север. Дион Касий (Dio Cassius), човек с всички предпоставки да знае това добре, тъй като известно време е бил управител на тази провинция, е писал, че пеоните “живеят близо до Далмация по продължение на самия бряг на реката Истър (Ister), от Норикум (Noricum) до Мизия (Moesia) . . .” [14]. Това е било двеста години след времето на Страбон.
          • След още 350 години Йоан Лидийски обяснява, че истинското име на провинцията е било Панония (? Бановина – Г.С.), “която гърците били назовали Пеония (Paeonia), нагласяйки името с цел благозвучие и за да избегнат една варварска словесна форма” [15].
          • Йоан Цеца (Ioannes Tzetzes), пишейки почти 600 години след лидиеца, не е отбелязал, че тези хора са изчезнали. За него те все така са били там, както и преди, и той казва кратко и ясно: “Пеоните са българи.” [16]
          7. Други известни траки са били фригийците.

          • Според Страбон “Brygi,  Bryges и Phryges са едни и същи хора”. А другаде: “А самите фригийци са българи, народ тракийски . . .” [17].
          • В един фрагмент (№ 25) от своята Книга седма, силно изопачена от мафиоти, които явно са се мъчили да унищожат колкото е възможно повече свидетелства за траките, Страбон се позовава на Херодот, чийто думи са: “Според преданието на македонците, фригийците, по времето, когато местопребиваването им е било в Европа и жевеeли с тях в Македония, носели името бриги; но при преместването си в Азия те сменили името си по същото време, както и местоживелището си.”[18]
          8. Мизите (MysiMoesi) са били пак тракийски народ, чиито поселища изпълвали областите между Дунав и Стара планина (Haemus), както и Витиния (Bithynia) на източната страна на Босфора  (Bosphorus) и егейския бряг на Мала Азия (Asia Minor).
          По въпроса за народността на мизите Страбон е твърде категоричен.
          • Мизите в Мала Азия, казва той, са траки, “които сега живеят между лидийците и фригийците, и троянците” [19].
          • И другаде: “Страната северно от Пергам (Pergamum) се държи в по-голямата й част от мизите.”
          • И отново: “А гърците смятаха гетите за траки, гетите пък живееха от двете страни на Истър, както и мизите, те също бидейки траки.” [20]
          9. Идентификацията на македонците и траките също е неоспорима, макар и начинът на назоваване от автор до автор да е различен.
          • Полибий (Polybius) нарича траките и македонците ομογενεs, т.е. хора от един и същи народ, род или раса [21].
          • Плиний (Pliny) говори за мизо-македонци в Мала Азия, които “са се събрали (conveniunt) в Ефес” [22].
          • Апиан (Appian) нарича синтите македонско племе; Страбон ги нарича траки [23]. И двамата, разбира се, са прави.
          • В началото на II в. сл. Хр. Дион Хризостом (Dio Chrysostom) отбелязва, че населението на Никомедия (Nicomedia) се е състояло от “водещите измежду гърците и македонците” [24].
          • По това време Никомедия е бил най-големият град на Витиния. Той е бил основан, казва Павзаний (Pausanias), от Зипет (Zipoetes) – “трак по рождение, съдейки по името му” [25].
          • Страбон обяснява, че “витините . . . получили това ново име от траките . . . , които притеснили страната” и сочи Никомед III като “Витинеца” [26].
          • Четири века по-късно Зосим (Zosimos) се позовал на едно пророчество, в което Никомед II (Nicomedes II) е титулуван “тракийски цар” [27], докато Йоан Малала(Ioannes Malalas) казва, че Никомед I бил “от македонски произход” [28].
          10. От интерес в тази връзка са няколко “литературни” факта.
          • Еврипид (EuripidesRhesus, 404) “кара” Хектор (Hector) да нарече тракийския цар Тес (Thesus) εγγενηs, т.е. смята, че троянците (фригийците) са от същия род или раса, както траките от Македония.
          • Другият подобен пример е приведен от Конон (Conon). В своя 46-ти разказ Конон говори за Орфей (Orpheus), който “царувал над македонците и страната на одрисите”, след това препраща към “жителите на Тракия и Македония” и към “група траки и македонци, отиващи заедно към Либетра (Leibethra)”, където се смята, че Орфей е умрял от ръцете на “жените на Тракия и Македония” [29].
          • Еврипид и Конон може да са писали само за развлечение, но Павзаний, съвременник на Конон, се е стараел да даде точно описание на Гърция и нейната система от знания. И според него Орфей е бил трак [30], докато пет века по-късно Йоан Малала нарича Орфей “най-известния лирически поет, одрис от Тракия” [31].
          11. Осем века по-късно идентичността на траките и македонците е засвидетелствана от Никифор Грегора (Nicephorus Gregoras). От едно писмо, което той е писал в годината 1325 или 1326, описвайки пътуването си през Македония, научаваме, че болшинството от местните хора са били “още от самото начало мизийски заселници, които са живели размесени с нашия народ” [32].
          • Грегора използва думата αρχηθεν (“от самото начало”), отхвърляйки по този начин предварително всякакви празни приказки за последващо идване на траки (мизи) в Македония. Той не ни казва кога са пристигнали първите гръцки заселници, но
          • Помпей Трог (Pompeius Trogus) казва, че те са дошли под предводителството на Каран (Caranus), събитие, случило се през годината 810 пр. Хр. или приблизително тогава. Преди това време цяла Македония е била населена от траки [33].
          12. Произходът на името Македония (Macedonia) също има известно отношение към нашата тема. Според едно предание (някои предпочитат да го наричат легенда) египетският цар Озирис (Osiris), по-късно повишен от жреческата каста в ранг на бог, имал двама сина – Анубис (Anubis) и Македон (Macedon). Вторият бил оставен по завещание на баща му за управител на Македония, наричана по-рано Ематия (Emathia), и от него тя получила името си [34].
          • От таблици, останали от Манетон (Manetho) и достигнали до нас, може да се пресметне, че Македон е царувал около 2326 г. пр. Хр. [35].
          • Хезиод (Hesiod), като добър гръцки поет, “дарява” Македон с гръцко родословие; той го прави син на Зевс (Zeus) и Тия (Thyia), дъщерята на Девкалиион (Deucalion) [36].
          • От друга страна, Хеланик (Hellanicus) смятал, че Македон е бил син на Еол (Aeolus), когато македонците “обитавали страната заедно с мизите” [37].
          13. Независимо от толеранса на грешките при сортирането на пресмятанията на древните хронисти по отношение на тези събития, името македонец трябва да е било известно навред из Изтока по времето на Троянската война.
          Защо тогава то не се споменава от Омир (Homer)?
           Никой досега не е предложил задоволително обяснение. Все пак, имайки насреща си фанатичното усърдие, с което гръцките писатели са се стремели да заличат някои “варварски” имена, преправяйки други така, че да ги направят приятни за чувствителните атически уши, ние сме доволни, че сме способни да извършим едно “сдобряване”.Омир може би не го е било грижа да допуска, че без помощта на някои македонци, гърците са щели да бъдат унищожени пред стените на Троя. Затова навярно както той, така и някой друг като него не е мислел да заменя македонците с мирмидонци.
          И е станало точно така, че за Йоан Малала Омировите мирмидонци са били идентични с онези българи, чиято родина някога е била в Тесалия – област в Македония [38].
          14. От I век от нашата ера насам една много важна част от историята на Централна и Източна Европа е играна от гетите. Някои писатели са наричали гетите даки, други са предпочитали да ги назовават готи. По-голямата част от това население е живяло между Дунава и Карпатските планини, макар че е имало гетски поселища и южно от Дунав и много други в пространството североизточно от Карпатите. Дълго време е била в ход мощна кампания от готите да бъде направен ретроактивно (с обратна сила;Бел. прев.) един германски народ. Тази теза трябва да бъде отхвърлена. В действителност всяко късче информация на наше разположение клони да доказва, че готите не са били нищо друго, освен хуцулите – клон на гетите, тракийски народ пар екселанс [39].
          15. Тракийските народи никога не са преставали да съществуват. Те никога не са изгубвали своята сила. Дион Касий (Dio Cassius) разказва за унизителното поражение, което те нанесли на Марк Антоний в Мизия [40]. Те явно са били много силни, след като Светоний (Suetonius) казва за Октавиан, че искал ръката на една тракийска принцеса [41].
          • Плиний Стари, който загинал при изригването на вулкана Везувий (79 г. от н.е.), нарича траките един от най-могъщите народи в Европа [42]. През III век те прогонили римляните от Дакия [43]. В зората на IV век техният водач Константин (Constantine) предприел поход към Рим, сразил Максений (Maxenius) на моста на р. Мулвия, разформировал преторианските кохорти и премествайки столицата на империята при Босфора, свалил Рим до положението на провинциален град.
          • От Теофан (Theophanes) научаваме, че в годината 497 сл. Хр. Анастасий (Anastasius), подкрепян от един от своите генерали в Изтока, излъчил една армия от готи, беси “и други тракийски народи” [44].
          • Прокопий (Procopius) ги нарича “римляните от Тракия” [45]. Той също така прави препратка към град Анхиало (Anchialo) на Черно море, който, по думите му, е бил “населяван от траки” [46].
          16. След като бесите и готите не са изчезнали, ние не се изненадваме да четем, че техните диалекти са се говорели в средата на VI век. Затова Йорданес (Jordanes) е записал, че Хистер е било името на Дунава на езика на бесите [47]. Езикът на бесите със сигурност е бил говорен в годината 570 сл. Хр., както научаваме от пътеписа на Антонин Плацентин (Antoninus Placentinus) [48].
           Колкото до готския, той се е чувал в Константинопол и в много части на Италия, където някои готски клирици изглежда са можели да пишат на него, въпреки че очевидно не можели да пишат на латински [49].
          17. Тракийските диалекти били широко говорени не само във Византийската империя;

           Тракийският език е бил писмен непрекъснато от второто хилядолетие пр. Хр.
          • Еврипид сочи тракийски плочици (дъсчици, таблици?), писани на езика на Орфей [50]. Фактът, че тази литература е спомената в една драма, а не в исторически трактат, не трябва да ни заблуждава. Еврипид несъмнено влага в поезия и в диалогична форма нещо, което е било общоизвестно през неговата епоха.
          • Херодот, който не е бил драматург, сочи съществуването на тракийски оракулски плочици (дъсчици, таблици?) [51].
          • Овидий (Ovid) е записал факта, че е съчинявал поема на езика на траките гети [52].
          • Фотий (Photius) разказва, че един писател от VII в. сл. Хр. използвал тракийски книги [53].
          • А Константин Велики е писал своите “Беседи” на родния си език, т.е. на тракийски.
          18. Старите тракийски книги са били “успешно” напълно изличени от религиозни фанатици и други жестоки хора, които много пъти са се опитвали да унищожат и самите тракийски народи. Но тракийският език е оцелял през вековете, както и самата тракийска писменост [54]. Всички съмнения, касаещи тези въпроси, се разсейват за всеки, който се постарае да се спре за момент върху свидетелството на Теофилакт Симоката (Theophylactus Simocata).
          • Писал през VII в. сл. Хр., Симоката два пъти заявява, че славянските народи от неговата епоха са същите онези, които в по-раншни времена са били наричани гети.
          • Те са били народите, на чието богатство се е възхищавал Херодот, чиято медицинска наука е ценял Платон (Plato) и чиято войска веднъж победила Филип II, а по-късно и силите на Лизимах (Lysimachus). [55]
           Следователно, родният език на Константин Велики е бил славянски диалект.
          19. Това, че Константин Велики е говорел славянски диалект, е потвърдено от множество лингвистични данни за онези, които желаят да видят това. С оглед да е способен да види това, човек трябва преди всичко да разбере, че езикът, оставен сам на себе си, се променя много бавно. Павзаний (IV.27.9-11) е записал една разказвана случка. “Странстванията на месинците извън Пелопонес продължили 300 години”, писал той, “през време на което е ясно, че те изобщо не са отстъпвали от своите местни обичаи и не са загубили своя дорийски диалект, а чак до ден днешен са запазили най-чистия дорийски в Пелопонес.” Бързи промени стават само когато два или повече народа, говорещи различни езици внезапно се съберат заедно, бивайки по този начин принудени да развият някаква импровизирана система за комуникация. Затова хибридните езици, като румънски, френски и английски имат шизофренична лексика и по-проста граматическа структура в сравнение с езиците, от които те произхождат. Език, който е избегнал такъв вид разрушение, може също да заема думи и граматични форми, но в много по-малка степен поради бавността, с която съжителстващи си езици са склонни да проникват един в друг. Отправяйки поглед към най-стария български документ – “О писменех” на Черноризец Храбър, ние добиваме представа за древността на българския език. “О писменех” датира от края на IX век. Той е точно на 1100 години. Въпреки това, всеки образован българин може да го чете без особени трудности. Няма основание да се съмняваме в това, че 1100 години преди времето на Храбър езикът, говорен в Мизия и в останалите части на Тракия, е бил почти същият. През тези доста столетия са се извършили ограничени, но показателни заемания между гръцкия и българския език, които са в състояние да ни научат на нещо.
          20. Това, че българският (“новото” име на тракийския език) е заимствал от гръцкия, никой не би оспорвал.
          Но колко гръцкият е заимствал от “варварските” си съседи на север?
          • Дион Кризостом ни съобщава, че самият Омир “е използвал много варварски думи . . . не спестявайки факта, че смятал, че в това той влага нещо живо и ярко по стил” [56].
          • Платон също е знаел за такива заемания. “Аз предполагам”, пише той, “че гърците, и специално тези в страни, намиращи се под владичеството на варварите, са заели много варварски думи (ονοματα)” [57]. За трако-македонците, бидейки най-близкият “варварски” народ до гърците и на практика живеещи размесени с последните на юг чак до Пелопонес, е съвсем нормално да срещат трако-македонски думи в гръцката лексика.
          • Атеней (Athenaeus) насочил вниманието на своите читатели към този факт. “Мнозина писатели от Атика” – казва той – “използват македонски идиоми в резултат на общуването си с тях” [58]. Проникването на славянски, т.е. тракийски или български думи в гръцкия речник може да се наблюдава най-удобно при заговаряне обратно.
          • Затова Теофилакт (Theophylact), гръцки епископ на Охрид по времето на византийското иго (ок. 1110 г. сл. Хр.), е използвал много български думи (στρουγα,, πλανινα, οτρωτζινα) [59].
          • Преди него, около средата на Х век, Константин Порфирогенет (Constantine Porphyrogenitus) е използвал български думи, като δρουγγαριοs [60], ζακανον, ζουπανοs and κραβατοs. A. Bailly буквува и произнася последната дума  κραββατοs и казва, че това е заемка с неясен произход. Liddell и Ascott (По-нататък в текста второто име е изписано и по друг начин. Бел. прев.) обаче смятат, че това е македонска дума, което е и в действителност. Откриваме производна на тази дума (κραββαταρια) съответно през VII и VI век [61].
          • В гетския танц, описан от Порфирогенет в неговата “Книга за церемониите”, се откриват някои български думи, като βελε и βικη, ιδε, ογυν и τουλ, означаващи съответно “(той) казва”“(той) вика”“(той) иде”“огън” и “колчан” [62].
          • Малко по-рано византийците са научили българската дума “Загора”. Когато българите присъединили областта около Бургас (стария Debeltum – Дебелт), те я нарекли Ζαγοραν, казва Зонара (Zonaras) [63]. Думата Загора се разбира чрез славянската дума. Тя означава “област оттатък, отвъд планината”, което точно отговаря на местоположението на анексираната област на картата.
          21. Така ние постепенно се връщаме към периода, предшестващ приемането на кирилската азбука, предхождащ и образуването на Първата българска държава. Списъкът на българските думи в гръцкия речник може да бъде разширен.
          • У Хайкий (Heychius, V в. сл. Хр.) (Хезихий ? – Бел. прев.) намираме думата ζελκια, която бива обяснена като фрикийска за “зеленчуци” [64]. Тази дума е особено жива в съвременния български език и означава “зеле”, “зелка”.
          • От Диодор Сикул (Diodorus Siculus) (Диодор Сицилийски ? – Бел. прев.) можем да научим, че ‘Εστια е била тракийска (гетска) богиня [65]. Тя е била тачена и в Рим под името VESTA и нейните поклонници вярвали, че тя е разкрила как се строят и обзавеждат домове [66]. В други думи тя е била знаеща жена, на български “веща”. Съответстващо на това очевидно е “невеста”, което във всички славянски езици означава “булка”, “годеница”, т.е. млада жена, която трябва да бъде посветена в изкуството на семейния живот.
          • Гръцкото прилагателно μαλακοs най-общо се превежда като “мек”.  Един пасаж у Плутарх (Plutarch) подсказва, че същата дума, с лека разлика в значението, сигурно е била обща и за двата езика – гръцки и тракийски. Аристодем (Aristodemus), тиран на Куме (Cumae), казва Плутарх, е бил наричан от варварите Μαλακοs, “което на техния говор означава “детски” [67]. Е, едно дете е “малкия”, а “нисък” или “дребен” на български е “малък”.
          • Една заемка, на която досега е било обръщано недостатъчно внимание, е βολαι. Тя се среща у Прокопий, който обяснява, че в “минали времена” така са били наричани родилните болки/мъки [68]. Защо хитрият Прокопий не е цитирал своя източник или по друг начин да ни даде възможност да отгатнем кои “минали времена” е имал той предвид? Защото ако беше направил това, той трябваше да признае, че “в минали времена” жителите на Евбея (Euboea), където думата е записана, са говорели български (тракийски), в който думата “боли” винаги е означавала болки, и то не само родилните. Но Прокопий не го е било грижа да знае това.
          22. Един изпипан опит да бъде преправен тракийският (наричан иначе славянски или още български) произход на една гръцка дума – името на една езическа богиня – може да се наблюдава при Йоан Лидийски.
          • Ето как лидиецът процедира с нея: “Земята е била наричана θεμελη (“основа”), тъй като всичко е основано, положено в нея; поетите и писателите, сменяйки буквата Σ, са я наричали Σεμελη” [69]. Лидиецът или не е знаел, или не е искал да знае, че на езика на съседните “варвари” ZEMLJA/ЗЕМЛЯ означава “Земя/та”, а TEMELI/ТЕМЕЛИ – “основа”, което е същото значение на тази дума в днешния български език.
          • Друг лексикален куриоз представлява гръцката дума δελτοs (плочици, дъсчици за писане). A. Bailly казва, че етимологията й е неустановена. Liddell и Scott казват, че наименованието идва “от буквата Δ (“делта”, старата форма на плочиците)”. Триъгълни плочици за писане се намират само в речниците. Истинските са правоъгълни. За да се разбере това, всеки трябва да знае, че произходът на тази дума е от българската ДЕЛАМ, която означава “режа”, “изрязвам”, “дълбая” или “правя”, “върша”. Думата “chisel” (англ.) на български е “длето”. Инфинитивът е “делати”. Причастието “делано” означава “нещо, което е било рязано, изсичано, дълбано, обработвано”, както една дъсчица за писане, например на гръцки δελτοs.
          • Имаме също и поразяващия случай с името на местност Нестане, което мистериозно е убягнало от погледа и на древните, и на съвременните филолози. Павзанийсъобщава, че в Аркадия той минал покрай руините на селище, наричано Νεστανη, близо до което Филип II Македонски някога разположил своя стан [70]. Един поглед върху тази дума е достатъчен, за да ни убеди, че пред нас е случайна транскрипция на старобългарската дума НА СТАНЕ, означаваща “в стана, в лагера, в бивака”. Νεστανη няма смисъл в гръцкия език. Павзаний трябва да я е записал както я е чул от някой местен човек.
          • И накрая, ‘αρβυλαι е било названието на вид обувки, носени по селата. Произходът на думата, казват Lindell и Scott, бил неизвестен. Nonnos смята, че това е стара дума [71]. На български и до ден днешен една от думите за означаване на меките кожени обувки (мокасини) е “цървули”.
          23. Думите, обсъждани досега, са описани от лексикографите като фригийски, като възможни македонски, като варварски, древни или с неизвестен произход. Те имат едно общо нещо: те са съвсем живи в съвременния български език. Особено забележителни са имената Vesta (Hestia), Semele и Nestane,  към които могат да се добавят още много други [72].
          24. Изучавайки лексикалната осмоза между гръцкия и българския език, заслужава си да бъдат разгледани и някои други категории. Обикновено думите биват заемани наред с предметите или действията, които те означават. Гърците са морски народ (? “хора на морето” – Г.С.) – рибари, търговци и пирати. Не е голямо чудо, ако траките са заели от тях думи, като ‘οκταποδυs (“октопод”), θαλασσα (“вълни”; макар че и за тази дума трябва да се замислим, имайки предвид, че в българския тя се отнася и за явления на сушата, като например “движещите се или прииждащи на талази мъгли”, което пък е свързано с глагола “лазя”. – Бел. прев.), σκελοs (“място за сваляне, стоварване”; и тази дума в българския език има редица съответствия и различни употреби: “скеля” – в двете разновидности “пристан” и “помощно строително съоръжение”, както и човешкият “скелет”. – Бел. прев.) или μυρον (“благоухание”, “аромат”). От друга страна, траките, бидейки предимно земеделски народ, би било съвсем естествено за гърците да възприемат някои тракийски думи, свързани със земеделието и скотовъдството. Затова българската дума “сърп” се появява в гръцкия като ‘αρπη – изпускайки по необходимост звука “с”, следвайки един закон на гръцката фонетика. Българската дума ЯРЕ (малко козле) получава гръцко окончание и става ‘ιαρειον, ПРАЗ става πρασιον, КРОМИД става κρομμυον, ЛАПАД става λαπαθον, ЦЕЛИНА става σελινον, ЖИТО става σιτιον.
          Този списък далеч не е изчерпателен.
          25. Една друга категория думи, заети от българския (тракийския) език все още може да бъде разпозната с белег на семантична икономия. Българската дума КОРИТО се появява в гръцкия като κορυs (родителен падеж: κορυτοs), но със стесненото значение на “капак”, “похлупак”, също “калпак” [73]. (Българската етимология извежда думата “корито” от “кора”, имайки предвид времето, когато коритата са били издълбавани от цели дървесни стволове, т.е. оставала е само външната част, близка до самата кора и нейната форма. – Бел. прев.) Думата КОРЕН става κορυνη, означаваща не само всеки вид корен, но и “чепато, чворесто парче дърво, сопа”. Българската дума КОЛАЧ, означаваща кръгъл самун хляб с дупка в средата (като колело), се явява в гръцкия език като κολλιξ – самун ечемичен хляб, докато ЧИРАК става κηρυξ, т.е. специален (специализиран ?) пратеник, глашатай, вестител, херолд.
          26. Някои граматични форми също подсказват, че влиянието на българския (тракийския) език върху старогръцкия е било силно.
          (I) Позиция на определителния член. В древния гръцки език членът е от префиксен вид, докато в българския членът следва съществителното (или прилагателното). Но и в гръцкия също откриваме случаи, в които членът следва. (Понякога той се използва двойно – и преди, и след съществителното.)
          • У Ксенофонт (Xenophon), например, откриваме структурата κατα μεσον το των πολεμιον [74].
          • При Херодот се натъкваме на θανατοs ο . . . [75],
          • при Платоkat (Platokat) – κατ ‘ακουην την [76], а
          • у Еврипид – ‘ανδρα τον and ‘αδην το [77].
           Могат да бъдат приведени още много други примери. Такива особености могат да бъдат обяснени, предполагайки едно състояние на образуване на гръцкия език, през време на което употребата се е колебаела между префиксния и суфиксния тип член.
          (II) Система на члена. На един наблюдател, който има малко време за детайли, сравняването на члена в гръцкия и в българския език едва ли ще се стори особено обещаващо. Но да започнем. Българският език е загубил по-голямата част от склонителната си система, а това се отнася и за члена. От друга страна, в старогръцкия език откриваме едно напълно развито склонение на члена. Какво виждаме, сравнявайки именителния падеж? В мъжки и женски род всички членове се различават; само в среден род формите са идентични и в двата езика, както може да се види от следната таблица:
                                Единствено число                     Множествено число
                         Съвр. бълг. ез.    Старогр. ез.     Съвр. бълг. ез.   Старогр. ез.
Мъжки род           - ТЪ                       HO                  - TE               HOI / HAI
Женски род          - ТА                       HE                  - TE
Среден род           - ТО                       TO                  - TA
          Все пак, когато разглеждаме пълната система на члена в старогръцкия език, забелязваме нещо различно. Виждаме, че във всички косвени падежи членът се характеризира с едно начално “Т”.
                                  Мъжки род            Женски род           Среден род
  Ед. ч. Nom.                    HO                            HE                           TO
            Gen.                    TOU                          THS                         TOU
            Dat.                      TH                             TH                           TH
            Acc.                     TON                          THN                         TO
           Dual
      Nom.& Acc.               TH                              TA                          TH
      Gen. & Dat.             TOIN                         TAIN                         ТО
  Мн. ч. Nom.                  HOI                            HAI                          TA
           Gen.                     THN                          THN                        THN
           Dat.                      TOIS                         TAIS                       TOIS
            Acc.                     TOUS                        TAS                          TA
          Така е при атическата система.
          В дорийския можем да наблюдаваме явлението, че именителният падеж на члена в множествено число не е HOI и HAI, а TOI и TAI. Това изглежда влиза в разрез със схващането, че дорийският е по-стар от атическия. В такъв случай едно начално “Т” или “Тs” трябва да е било налице през цялата система на определителния член в периода на образуването на гръцкия език. По-късно “Т(Тs)” вероятно е било изпуснато от “преработения” именителен падеж; възможно е това да е станало след преходния период, включвайки минаването през “S”.
          (III) Някои неправилни глаголи. Няколко неправилни глагола в старогръцкия проявяват черти, подсказващи, че имаме пред себе си сливане на два или повече глагола с различен произход. Вероятно най-интересният случай е този с глагола OIDA (“зная”). Сегашното изявително наклонение на този глагол в гръцки и български е:
                              OIDA                                        ВИДЯ
                              OISTHA (OIDAS)                         ВИДИШ
                              OIDE                                        ВИДИ
                              ISMEN                                     ВИДИМ
                              ISTE                                         ВИДИТЕ
                             ISASI                                                ВИДЯТ
          Но на старобългарски ВЕДЕТИ означава “зная”. В горната парадигма формите ISMEN, ISTE, ISASI биха могли да бъдат обяснени по-лесно, приемайки, че е станало сливане на две отделни глаголни системи, всяка от които е взета от два различни езика и запълващи част от цялото – единият език единственото число, а другият – формите на множественото число.
           Неправилните форми се срещат и при следните важни глаголи:
                    (a) ЯМ
                    Гръцки език                                           Български език
                                                             (сегашно изявително наклонение)
                    ESTHIO (сег. време)                                ЯМ
                                                                                 ЯДЕШ
                    EDOMAI (бъдеще вр.)                           ЯДЕ
                    EPHAGON (мин. несв. вр.)                  ЯДЕМ
                                                                                 ЯДЕТЕ
                                                                                 ЯДАТ
                    (b) КАЗВАМ
                    PHEMI  (сег. време)                                РЕКА (perfective)
                                                                                 РЕЧЕШ
                    EIPON (мин. несв. вр.)                           РЕЧЕ
                    EIREKA (мин. св. вр.)                              РЕЧЕМ
                                                                                 РЕЧЕТЕ
                                                                                 РЕКАТ
          Тези глаголи имат напълно развити парадигми в съвременния български език. Съвсем невероятно е българският език да е счел за необходимо да заеме един неправилен глагол от гръцкия, с оглед да го развие напълно за собствена употреба. По-убедително обяснение би било да очакваме, че първичните устойчиви форми са останали в употреба сред местните хора, а говорът на пришълците гърци е комбинирал някои характерни форми с езиковите форми, внесени от Египет или от някъде другаде.
IV.
          27. Налице са голям брой факти от историята, лингвистиката, археологията, нумизматиката и фолклора извън споменатите в тази студия, които подчертават извода, че езикът на Константин Велики е бил една по-стара форма на славянския диалект, който е станал известен като български език. Събирайки и класифицирайки тези факти, може да се получи един интересен изследователски проект. Все пак, necessaria non sunt multiplicanda. Затова нека следващите примери бъдат разглеждани като добавяне на багри към това, което беше казано по-преди.
          (I)
          • Лаоник Халкондил (Laonicus Chalcondyles) казва, че е установил, че трибалите (Triballi) са били най-древният и най-големият от всички народи [78]. “Сега те биват наричани българи”, казва той.
          • За Страбон трибалите са били траки.
          • Дион Касий смятал трибалите и дарданите (Dardani) за мизи [79].
          (II) Според Цезар Бароний (Cesare Baronius) Константин Велики твърдял, че е потомък на Веспасиан (Vespasian) [80].  Ние знаем, че Веспасиан е основател на рода Флавий (gens Flavia). От друга страна, латинската дума “flavius” означава “рус”, докато “руси”, като съществително, означава “руснаци”. Човек се изкушава да пита дали един рус славянин някак си не станал латинизирано на Flavian(us). “Веспасиановата връзка” на Константин подсказва една цвестиста литературна заврънкулка, която е напълно лишена от обаяние. Да предположим, че някой ни каже, че бащата на Веспасиан е бил наричан от своите роднини и приятели ЧИЧО СЛАВИ ПЕТРОВ. Как едно такова варварско име ще бъде латинизирано така, че да се понрави на римска публика? Едната възможност е – а възможно е да има и други – да смени името си на TITUS FLAVIUS PETRO; което е точно името, записано от Светоний (Suetonius).
          (III) Юлиан казва, че семейството му е дошло от Мизия край Дунава, където хората били известни с това, че са много твърдоглави; веднъж съставили си мнение и взели решение, те никога не го променяли [81]. Как може някой да спомогне да се мисли, че толкова отдавна, още по времето на Юлиан, в Дунавската равнина е имало някакви твърдоглави българи – в днешната всекидневна реч ИНАТ БЪЛГАРИ?
          (IV) Човекът, за който се предполага, че е казал на гърците как да правят кисело мляко (йогурт), се е казвал Аристей (Aristaeus). Казва ни се, че той е научил това изкуство от нимфите. Ние не знаем къде Аристей е срещнал тези нимфи.
          • Все пак, от Херодот научаваме, че Аристей е бил голям пътешественик, че е ходил далеч, чак до Иседон (Issedones) в Скития (Scythia), и че е написал поема, наречена “Аримаспиите” [82].
          • Плиний говори като че ли е чел писанията на Аристей [83] и добавя, че в Тракия той е бил първият човек, който смесил мед с вино [84].
          • Страбон е познавал хора, които твърдели, че Аристей бил учителят на Омир [85].
          • Диодор Сикул (Diodorus Siculus) (Диодор Сицилийски ? – Бел. прев.) ни казва, че е възможно Аристей да се е преместил на място близо до планината Хемус [86], където завършил живота си.
           Възможно ли е при едно от своите продължителни посещения в Тракия Аристей да е срещнал някои местни жени (“нимфи”), които са му казали как се прави кисело мляко? Свидас (Suidas) нарича Аристей един от гигантите. От други източници можем да научим, че “гигантите” по всяка вероятност са били тракийски народ на Халкидическия полуостров [87].
          Тези, които не вярват, че езикът на Константин Велики е бил тракийски, т.е. славянски диалект, известен като български, би направил услуга на историографията, ако само могат да покажат какъв друг език трябва да е бил той [88].
БЕЛЕЖКИ ПО ИЗТОЧНИЦИТЕ
           Източниците в текста и в бележките на страници 24 – 30 са тези, които ми бяха достъпни в Квебек по време на писането. По отношение на техните относителни качества не следва да се подразбират косвени оценки, освен посочените в някакъв друг аспект. По-специално, не се предполага, че един публикуван текст, да речем в Corpus scriptorum historise byzantinae, е ipso facto (по силата на самия този факт, сам по себе си; Бел. прев.) по-благонадежден, отколкото съответният текст в Patrologia Graeca или обратно.
          Не са правени опити за изчерпателност. Ако това беше направено, то щеше да раздуе настоящата статия далеч извън установените граници, като придобивките нямаше да са особено големи. Това означава, че в случаи, при които няколко древни автори са изтъкнали едно и също нещо, не всички са цитирани. По същия начин там, където даден автор е направил същото наблюдение няколкократно, не всички примери са записани тук.
          Аз споделям мнението на онези учени, които са доловили, че по правило най-старите източници са най-надеждни. По-голямо внимание се изисква, когато се използват по-скорошни извори, докато на мненията, изразени от съвременните писатели, винаги трябва да се гледа със съмнение.
          *
           Някои общи бележки с оглед използването на източниците като такива.
          Ние бяхме предупредени да не разчитаме твърде много на някои автори, защото същите цитират източници, които вече не могат да бъдат намерени. Такъв е по-специално случаят със Scriptores Historiae Augustae (SHA), от който трябва да научаваме за голяма част от информацията, касаеща Константин и неговите съвременници. Когато преводачът на английски за изданието на SHA от издателство “Loeb”  Дейвид Меги (David Magie) е стигал до източник, който не е можел да намери, рядко е пропускал възможността да добави под черта думите: “вероятно въображаем”. На автор, който измисля своите източници, не може да се има доверие. Като че ли унищожаването на библиотеки и архиви не е било обичайна практика сред хората във властта през всички времена, по всички части на света. Все пак, ако някой си направи труда да каталогизира всички такива вече несъществуващи източници, ще види, че повечето от тях засягат произхода, живота и езика на Константин Велики и този на неговите тракийски сънародници; през цялата история.
          Ами къде са записите на фригийците и мизите, които според Страбон (12.8.4) връщали назад във времената преди Троянската война?
           Същото се отнася и за изгубените части от книги, които са оцелели в изопачен вид. Откъснати страници и изчегъртани думи и редове предимно там, където авторът явно е казал или се е канел да каже нещо важно, касаещо Константин и неговия народ, или отнасящо се до Тракия изобщо. В тази връзка читателят да се отнесе към приложението, озаглавено “The Eloquence of Gaps” (“Красноречието на пропуските” – Бел. прев.), в моята книга “The Assassination of Justinian’s Personality” (“Убийството на личността на Юстиниан” – Бел. прев.; Regina, Lynn Publishing Co., 1974).
          За да влошат нещата, ревностни, но предубедени преводачи често са изопачавали смисъла на оригиналните източници. За един поразителен пример за такива разрушения, касаещи древността на тракийската писмовност, читателят да се отнесе към статията за пред-кирилската писменост в славянските страни на друго място в тази книга.
          И не на последно място, ние сме изложени на фантастичните тълкования, предлагани при разни случаи от някои високопоставени учени. Един пример: Плутарх(Moralia, 282a) “обяснява” защо римската аристокрация имала по обувките си орнаменти, оформени като лунни сърпове. Може би, подмята той, това е било така, защото те са били аркадци (от Аркадия – Бел. прев.), Προσελενοι, които са дошли в Италия с Евандер (Evander). А как тълкува тази дума (Προσελενοι) преводачът за изданието на “Loeb”? “Пред-лунни хора”, казва той, като че ли Аркадия и Евандер са могли да имат нещо общо с времето преди луната. Προσελενοι, съвсем очевидно, не е нищо друго, освен българската дума ПРЕСЕЛЕНИ, означаваща “имигранти”“преселници”“пришълци” (литературно: “преместени”). Колкото до малките (лунообразни) орнаменти с формата на полумесец по обувките на богатите римляни, човек наистина трябва да си няма друга работа и да е със силно въображение, за да види тук връзка с лунната епоха.
           Изследването на историческите извори (Quellenforschung) може да е изтощителна и разстройваща дейност, все пак обаче, малка доза от нея може да бъде благотворна, когато се изучава предмет като езика на Константин Велики.
           Странни неща се случват не само с книгите. В музея на Капитолия в Рим човек може да види главата, ръцете и краката на това, което някога е била колосалната мраморна статуя на Константин.
          Кой я е раздробил?
          Кога и защо?
           Какво е станало с тялото?
           Имало ли е надпис върху него?
           Pontifices maximi няма да проговори.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ТЕКСТА
                    Съкращения:
          BL = Les Editions Belles Lettres, Париж.
          CERF = Les Editions du Cerf, Париж.
           CSHB = Corpus scriptorum historiae byzantinae, Бон.
          Loeb = Loeb Classical Library, William Henemann, Лондон.
          PG = Patrologia Graeca,  J.-P. Migne ed., Париж.
          PL = Patrologia Latina, J.-P. Migne ed., Париж.
          SHA = Scriptores Historiae Augustae. (Teubner, Лайпциг; или Loeb)
          1. Книга 2.30.2. Особено съм признателен на професор Т. Ф. Карви (T. F. Carvey) от Университета в Уиндзор (Онтарио) за това, че насочи вниманието ми към тази част от книгата на Йоан Лидийски. (Виж блестящия превод на проф. Карни (Carney; [Очевидно, едно от двете изписвания на името е погрешно, но не може да се определи кое. –Бел. прев.]) на произведението на Лидийски “De magistratibus”, The Wentworth Press, Сидней, Австралия, 1965 г.).
          2. Някои унизителни забележки по отношение на гърците (Graeculi), направени от оратори в присъствието на Константин, a priori изключват каквато и да била възможност императорът да е имал гръцки семейни връзки. (Виж по-специално Inceri panegyricus “Constantino Augusto dictus”, IX, 1 и “Panegyricus Constantino dictus”, VII.XIX-BL, т. 2, стр. 128 и 70.)
          3. Op. cit., II.12.2 и III.68.1-4. Също “De mensibus”, фрагм. 7 (Teubner, 1967, стр. 180). Лидийски укорява правителствени чиновници за занемаряването на латинския език в полза на гръцкия – стъпка, която според древно предсказание предващавало залеза на Римската (т.е. на Византийската) империя. Това, разбира се, е безсмислено, след като в дадени случаи гръцкият е бил използван в римския сенат и на който изключително са писали Марк Аврелий и Юлий. Това, което е измъчвало Лидийски, е било отстъплението от латинския в Константинопол под натиска на местния говор, а именно тракийския.
          4. Йоан Малала (Ioannes Malalas), “Cronographia”, XVIII.1. (Превод на английски от Spinka и Downey, Чикаго, 1940.) Също Прокопий (Procopius), “Anecdota”, XIV.2-3 (Loeb). Достоен за внимание е фактът, че от тринадесетте императори, които са управлявали между Константин и Юстиниан само трима не са били траки. (Виж списък в: G. Sotiroff, “The Assassination of Justinian’s Personality”, Regina, 1974, стр. 60.)
          5. Трибелий Полио (Trebellius Pollio), “Divus Claudius”, XIII. 1-2 (в SHA).
          6. Anonymus Valesianus, Pars Prior, 2. (Отпечатано след Амиан Марцелин [Ammianus Marcellinus] в изданието на Loeb, т. 3.)
          7. Според Лактанций (Lactantius) в “De mortibus persecutorum”, XXVII.8. (Издание на CERF, Париж, 1954). Същата идея явно е застъпвал готският владетел Атаулф (Athaulf) според Пул Орозий (Pulus Orosius), Seven Books, VII.43. (Вашингтон, окръг Колумбия, 1964).
          8. Mysopogon. Passim. (Loeb)
          9. Записано от Георгий Кодин (Georgius Codinus), “De rebus Constantinopolitanis” (CSHB, т. 48, стр. 23).
          10. Уйлям Смит (William Smith), автор на “A Dictionary of Greek and Roman Geography” (Лондон, 1873, препечатка на “AMS Press”, Ню Йорк, 1966), казва, чеот езика на траките едва ли съществуват следи” (стр. 1182). В “Chamber’s Encyclopaedia” (1908 г.) за Тракия може да се прочете: “Много е било дискутирано по това, кои са били древните траки. Техният език е изчезнал напълно.” Никой съвременен авторитет не е отхвърлил тези неоснователни твърдения. Сегашната тенденция е да се внушава, че траките са били “славянизирани”, повтаряйки ad nauseum (до втръсване – Бел. прев.) тезата, че славянските народи са “дошли в” или са “завладели” Тракия през VII в. сл. Хр. Фундаменталният въпрос колко са били “нахлуващите” славяни и колко местните траки, никога не е бил обсъждан. Тази материя е била допълнително замъглена с излизането (във Виена, 1957 г.) на книгата на Д. Дечев (D. Detschev) “Die Thrakischen Sprachreste”, която почива на предпоставката, че в действителност тракийският език фактически е изчезнал. Беше време, когато аз също смятах така. Вече не.
          11. Вероятно е странно, че това схващане е защитавано от Вилхелм Томашек (Wilhelm Tomaschek), Die alten Thraker, Sitzungsberichte der philosophisch-historischen Classe der kaiserlichen Akademie der Wissenschaften, Виена, 1893, стр. 123 - 127).
          12. V.3.
          13. Херодот., V.6 и Страбон, Фрагм. 11 от книга VII. (Loeb, т. 3, стр. 329 - 331.) В същия фрагмент Страбон обяснява, че това, което по негово време е било наричано Македония, в по-раншни времена се е наричало Ематия, и че повечето от обитателите й са били траки.
          14. Книга XLIX.36.2. (Loeb, т. 5, стр. 415)
          15. De mag., III. 32.5.
          16. Chiliades, X.185. (препечатка на изданието от 1826 г. от Георг Олс [Georg Ols], Хилдесхайм, 1963 г.)
          17. 12.3.20. и 5.3.2.
          18. Херодот, VII.73.
          19. 7.3.2.
          20. 13.4.4. и 5.3.2. Забележителна е също бележката у Атеней (Athenaeus) (Deipn., IX.398 – Loeb), свидетелстваща, че пеоните и мизите са говорели един и същи език.
          21. Книга XXIX.6.2.
          22. N.H., V.31; N.H., V.120.
          23. Апий (Appian), Mithr., 55. 224 (Teubner, 1962, т. 1, стр. 567); Страбон, 12.3.20 и Фрагм. 45 (46) – Loeb.,  т. 3, стр. 367
          24. 39-ти диалог (Discourse), 1. (Loeb, т. 4, стр. 97)
          25. Книга V (“Elis”), 12.7. (Loeb, т. 2., стр. 449)
          26. 12.3.3 и 12.3.40. (Loeb, т. 5, стр. 375 и 449)
          27. Historia Nova, II.37. (превод на английски език J. J. Buchanan и H. T. Davis, “Trinity University Press”, Сан Антонио, Тексас, 1967, стр. 77)
          28. Cronographia, IX (0 285). (CSHB, стр. 221)
          29. У Фотий (Photius), The Library, cod. 186. (BL, Париж, 1962, т. 3, стр. 33 - 34)
          30. Книга VI (“Elis II”), XX.18. (Loeb, т. 3, стр. 129)
          31. Op. cit., IV (088). (CSHB, стр. 72)
          32. Correspondance, BL, Париж, 1927 г., стр. 38
          33. Общоизвестно е, че Евмолп (Eumolpus) е бил вожд на траките в Атика. Древната гръцка литература е пълна с податки за траките из цялата страна, включително и на островите. Присъствието на траките при Фотий е засвидетелствано от “легендата” за Терей (Tereus) и Филомела (Philomela). Видни хора, като философът Антистен (Antisthenes), Питак (Pittacis), Темистокъл (Themistocles) и Ификрат (Iphicrates), са били полу-траки. Менандър (Menander) се е гордеел със своя тракийски произход. Помпей Трог (Pompeius Trogus) свидетелства, че най-старото име на македонците е било пеласги. (Книга VII.1, издат. “Garnier”, Париж, 1936 г., т. 1, стр. 155 от Юстиновата“Epitome”) Тези пеласги завзели целия Пелопонес. Не без известно коварство около 1528 г. пр. Хр. (по изчисленията на Орозий [Orosius], Книга I.11) Данай, бягайки от Египет, дошъл в Пелопонес и завзел главния град там (Аргос/Argos), след което наредил името на страната и хората да се сменят според неговото. Всички изчисления, основаващи се на хронологиите на Мането, Евсевий и Орозий, както и на мраморната скулптура на Парий, клонят към ХVI в. пр. Хр. като вероятно време на пристигането на първата гръцка колония от Египет.
          34. Diod. Sic., Книга I.18.1-3
          35. Виж изданието на Loeb (1956), стр. 16.
          36. Виж изданието на Loeb (1959), стр. 156 – 157.
          37. Цитирано от Константин Порфирогенет (Constantinus Porphyrogenitus), “De thematibus”, 2.38.B. Друг интересен детайл: Ливий (XXXI.XXX.15) казва, че македонци, акарнанци (акарнийци, акарнейци ?) и етолийци употребявали един и същ език. От друга страна, акарнанците (акарнийците, акарнейците ?) се идентифицират с траките по един заобиколен, но напълно убедителен начин. Майката на Темистокъл (Themistocles), според Корнелий Непа (Cornelius Nepos), е била акарнейка. Когато по-късно Плутарх е писал биографията на Темистокъл, той я е нарекъл тракийка. Това не е единственото доказателство.
          38. Op. cit. (0 122). (CSHB, стр. 97)
          39. За обяснение на тази ономастична главоблъсканица (гети = готи) виж G. Sotiroff, “The Assassination of Justinian’s Personality”, стр. 135 - 140. Тук ще отбележим само това, че според Юлий Капитолиний (Julius Capitolinus), бащата на Максимин (Maximinus) е бил гот. Максимин никога не се научил да говори гръцки, а през младостта си едва-едва знаел латински и говорел на императора Александър Северий (Alexander Severus) на “съвсем чист тракийски”. (SHA, Maximini Duo, 1.7 и 2.5)
          40. Книга XXXVIII.10.1-3. (Loeb, т. 3, стр. 217)
          41. Divus Augustus, LXIII. Светоний (Suetonius) също казва, че Октавиан (Octavian) бил обещал дъщеря си Юлия (Julia) на Котис (Cotys) – “цар на гетите”, когото Овидий (Ovid) нарича цар на траките.
          42. N.H. IV.40. (Loeb, т. 3, стр. 147)
          43. Версията, която обикновено се разгласява, е, че Аурелиан (Aurelian) “изтеглил” от Дакия римските гарнизони и всички римски граждани. Никой не е обяснил защо точно ги е оттеглил. Фактът, че преди Аурелиан, Адриан (Hadrian) е махнал талпите от горната част на моста през Дунава, който той е наследил от Траян (Trajan), е обяснен у Дион Касий (Dio Cassius) (LXVIII.13.6) със страха, който Адриан имал, че “варварите”, т.е. даките, биха могли да използват моста, за да преминат на римска територия, което идва да покаже кой е бил силен и кой слаб през онова време. Аурелиан е “изтеглил” римските граждани от Дакия, защото те са били изгонени.
          44. P.G. т. 108, кол. 347
          45. “De bello gothico”,  VI.XII.26-27 и II.19.32 (Loeb). Трябва да се отбележи и начинът, по който Мемнон (Memnon) говори за “войската на римляните и на траките” – едва ли не като че ли това са били едни и същи хора. (Фотий, “The Library”, код. 224, BL, т. 4, стр. 95)
          46. De Aedif., III.VII.18 (Loeb)
          47. “Getica”, XII.35
          48. В “Corpus Scriptorum Ecclesiasticorum Latinorum” (“Paul Geyer ed.”, Виена, 1898 г., стр. 183 - 184)
          49. “Museo Nazionale” в Неапол притежава един папирус, отнасящ се за продажбата на една готска църква (? в Равена). Докато самият документ е съставен на латински, някои готски духовници са го подписали на тяхната собствена готска азбука.
          50. “Alcestis”, 966 - 970. Тук, както и другаде, неточността на гръцкия език е довела до някои въображаеми преводи. Вместо “Аз не намерих лекарство в тракийските плочици, писани на езика на Орфей”, Arthur S. Way смята, че е разбрал: “Няма нищо в плочиците от Тракия, нито лекарства, за които Орфей е говорил.” (В изданието на Loeb)
          51. Книга VII.111.
          52. “Ex Ponto”, IV, еп. XIII.17-22. (“Garnier”, 1957 г., стр. 401)
          53. Op. cit., код. 177a. (BL. т. 2, стр. 163)
          54. Човек може да види глуповата лигавина, разливаща се по колективното лице на специалистите, ако им се каже, че древните гърци може да са заели своите букви от българите. Все пак, тъждествата българи = траки = македонци = пеласги (виж Помпей Трог [Книга VII.I.2 – “Garnier” (1936 г.) – резюмето на Юстин], т. 1, стр. 155) би следвало да активира някои лениви мозъчни клетки. Дионису от Милет (Dionisu Miletus), на който се позовава Диодор Сикул (Diod. Sic., 3.67.12), казва, че пеласгите са билипървите, които са употребявали буквите на Кадм (от когото гърците са ги заели). (Виж G. Sotiroff, KOINH и IDIAI, “The Classical World”, Филаделфия, декември, 1968 г., стр. 131 - 132.)
          55. Виж Симоката, “Histories”, III.4.4. и VII.2.5. (“Ed. De Boor”, Лайпциг (Teubner), 1887 г. Препечатка 1972 г. (Превод на руски е публикуван през 1957 г. в Москва.) За трудностите на Филип II в страната на трибалите виж Помпей Трог, Книга IX, глава III (“Garnier”, Париж, 1936 г. [резюмето на Юстин], т. 1, стр. 187). Според Херодот (V.17) македонският цар Александър I получавал по един талант дневно от сребърните мини на своята страна. Платон “кара” Сократ да каже (“Charnides”, 156D), че гетските лекари били толкова изкусни, че имали репутацията на хора, способни да дават безсмъртие. Лечението на Лизимах (Lysimachus) след пленяването му от тракийския цар Дромихет (Dromichaetes) може би е изучено от Диодор (Diodorus; XXXI.12.4-5). Достатъчно странно е, че Орозий (Orosius, III.23) нарича същия цар Дор (Dorus).
          56. 12-ти диалог, 57 (Loeb, т. 2, стр. 71)
          57. “Cratylus”, 409 e
          58. “Deipnosophists”, III.122. (Loeb)
          59. Означаващи съответно: “речни бързеи”“планина” и “наследство”. (Alice Leroy-Molinghen, “Trois mots slaves dans le “lettres” de Theophylact de Bulgarie”. Annuaire de l’Institut de Philologie e d’histoire orientales et slaves – “Годишник на Института по филология и източна и славянска история”, том VI, 1939 г., стр. 111 - 117). Трите думи наистина са славянски, тъй като са български.
          60. Анастасий Библиотекар (Anastasius Bibliothecarius, P.L., t. 108, col. 1418) обяснява, че “drungarius” било “imperialis vigiliae simul et Thraciae praetor” (“началник на императорската стража, както и императорски наместник (управител) на Тракия”; Бел. прев.). Но Порфирогенет (De admin. Imp., cap. 8; 38) използва тази дума в смисъла на военачалник, тъй като δρουγγοs се употребява за означаване на “рота”, т.е. ДРУЖИНА.
          (Виж също бележка 31 от книгата на Иван Богданов “Кирил и Методий”, изд. “Български писател”, София, 1987 г., стр. 240, отнасяща се за друнгарий Лъв, бащата на първоапостолите Кирил и Методий. – Бел. прев.)
          61. Виж (в изданието на CSHB) Малала, p. 436 и “Chronicon Paschale”, I, стр. 696. (КРЕВАТ е “легло”, а ЖУПАН означава “старши”“главен”“вожд”).
          62. BL. Париж, 1939 г., т. 2., стр. 186. ζακανον е употребено, както може да се предположи, в смисъл на “lex” или “mos recepta”. (Ibid., гл. 8; парагр. 38)
          63. “Annalium”, lib. XVI.II.  (CSBH, 1887 г., стр. 15)
          64. Броят на българските думи в старогръцкия език е достатъчно голям, за да запълни един малък речник. Следват още няколко примера: γαληνοs, ‘ερρωs, κηλον, μηδοs, οιχεωs, πραοs, ποροs, πονεω, οταμνοs.
          65. Книга I.94.2
          66. За Залмоксис (Zalmoxis) се казва, че твърдял, че Хестия (т.е. Вестия) дала на гетите техните закони. (Ibidem.)
          67. “Milierum virtutes” (“Moralia”, 261 E. – Loeb, т. 3, стр. 573). Легендата, предадена от Plutarch (Plutarch), допускайки, че е легенда, има още един интересен аспект. Аристодем (Aristodemus) е бил тиран на Куме (Cumae) в Кампания (Campania) и се е вярвало, че някога “варварското” население там се е състояло от кимери – същите хора, които са живели около Азовско море.
          68. Goth., VIII.XXII.29. (Loeb, т. 5, стр. 287)
          69. “De Mensibus”, IV.51. (Teubner, 1967 г., стр. 107)
          70. “Arcadia”, VIII.VII.4. (Loeb, т. 3, стр. 377)
          71. У Фотий“The Library”, код. 2. (BL. т. 1, стр. 5)
          72. Виж моята статия в “Onomastica”, Winnipeg (Nos. 37, 41 и 53).
          73. Според Херодот москвиите са носели дървени шлемове. (VII.78)
          74. Anab., I.8.12
          75. IX.44
          76. “Timaeus”, 25 D
          77. “Troades”, 667 и “Alcestis”, 13. С лични имена следпозитивният (следпоставеният) член е почти задължителен. (E.g. ‘Αλεξανδροσ ο Φιλιππν)
          78. Лаоник Халкондил (Laonicus Chalcondyles), P.G., т. 159, кол. 41 - 42. Да не се забравя фактът, че Халкондил по някакъв начин е избегнал изгарянето на клада, но неговата книга била поставена в “Index librorum prohibitorum” (“Списък на забранените книги” – Бел. прев.). N.B. – Той отъждествява трибалите с българите. (Op. cit., кол. 26)
          79. Страбон, 7.3.13 (Loeb, т. 3, стр. 215) и Дион Касий, LI.23.3. (Loeb, т. 6, стр. 67)
          80. “Annales Ecclesiastici” (издание 1624 г.), т. 3, кол. 4. Независимо от това дали Константин е предявявал или не такива претенции, свидетелството в “Annales Ecclesiastici” поражда един друг интересен въпрос. Бароний (Baronius) казва, че негов авторитет бил Полио (Pollio). Но в текста на Полио, такъв, какъвто го имаме, няма споменаване на така наречената претенция на Константин да е потомък на Веспасиан. Липсващата в такъв случай част трябва да е изчезнала след като Бароний я е видял. Как е могла да изчезне от ватиканската библиотека? И една друга по-малка мистерия: Юлий Капитолин (Julius Capitolinus) съобщава (“Gordiani”, III, 24.5, в Loeb т. 2, стр. 447), че Лицин (Licinus) твърдял, че е потомък на Филип Старши. Как става така, че Бароний нищо не е казал за тази претенция?
          81. “Mysopogon” (издание на Loeb , т. 2, стр. 451)
          82. IV.13
          83. N.H., VII.2 (Loeb, т. 3, стр. 513), където Плиний използва изявително наклонение: “Herodotus et Aristaeus Proconnesius scribunt” (“Херодот и Аристей Проконесий пишат” – Бел. прев.), казва той. Лидий (Lydus) също изглежда е познавал писанията на Аристей. (De Mag., I.31.6)
          84. N.H. XIV.VI
          85. 14.1.18
          86. IV.81-83 (Loeb, т. 3, стр. 73 - 79). Плиний (N.H., IV.XI.45) е знаел за един град Аристеум (Aristaeum) по билото на планината Хемус, близо до Черно море. Към края на ХIХ век за I. Leunis е съобщено, че той твърдял, че е намерил в този район руините на един резервоар и фрагмент от гръцки надпис. (Г. Михайлов, Inscriptiones Graecaeetc., т. I (София, 1970 г.), стр. 251, #306bis.)
          87. Таеген Македонски (Thaegenes Macedo; “Fragmenta Historicorum Graecorum”, издадена от К. Мюлер [C. Mueller], т. 4, стр. 509/1-2) е писал, че Палена (Pallene) (западният нос на Халкидика) някога е била населена от “гиганти”. Ликофрон (Lycophron; “Alexandra” – Loeb, 1977 г.) неведнъж описва “гигантите” и (в редове 1356 - 1358) изглежда внушава, че траките от неговата епоха били потомци на гигантите. (О)ПАЛЕНА на български означава “изгорена” (земя, страна), което правилно е преведено от гърците като ΦΛΕΓΡΑ.
          88. Чувствам, че някой ще се опита да “обясни” лингвистичната осмоза между българския и старогръцкия език, прибягвайки до индо-европейците. На това аз ще кажа, че индо-европейската хипотеза плава в мъглите на едно толкова отдалечено минало и неговото място е толкова неопределено, че да го направи фактически ирелевантно спрямо епохата на Константин или дори спрямо тази на Омир. Трябва също да си припомним, че Александър Велики е основал много трако-македонски колонии почти до далечна Индия. Толкова много, че Сенека (Seneca) могъл да пише: “Защо откриваме гръцки градове в самото сърце на варварските страни? Защо (откриваме) македонския език сред индийците и персите?” (“De consolatione ad Helviam”, VII.1)
           Вметки на преводача, взети от студиите на Здравко Даскалов “Византия и българите” и продължението “Още доказателства, че Византия е дело на българите”. (Първата е изнесена като доклад на VІ Научна конференция с международно участие “България в световната история и цивилизации – дух и култура”, гр. Варна, 2001 г. и е публикувана в сп. “Ави-Тохол”, кн. 18 от 2002 г. Втората е публикувана също в сп. “Ави-Тохол”, кн. 22 – 23 от 2002 г.)
           “Константин Велики е роден в 272 г. в Ниш, населен изключително от траки, включително и областта му. Баща му Констанций Хлор е мизиец, роден в Северна България, значи българин. Майка му Елена е тракийка от Ниш – пак българка.”
           “Константин Велики бил в близко приятелство с готския владика Улфила със седалище Никопол. Д-р Ганчо Ценов доказа, че това не са германските готи, а тракийското племе ГЕТИ, живеещо в Мизия, наричано още готи. Не случайно е приятелството му с Улфила, който имал догматични различия с Цариградската патриаршия относно триединосъщността на Св. Троица. В това се изразявало българското еретичество. Константин Велики е негов приятел и го покровителствал, защото считал, че Улфила е прав и защото му е сънародник. Ако не беше, не само не би го държал до себе си, но и би го подгонил, обявявайки го за еретик. Докато той бил жив, патриаршията това не посмяла да направи.”
           “Големият византийски хронист Йоан Зонара, живял през ХІІ век, написва своята “История” след проучване и ползване на най-известните историци на своето време, като Прокопий Кесарийски, Йоан Малала, Теофан, патриарх Никифор, Георги Монах, продължителят на Теофан, Скилица Кедрин, Михаил Аталит и Михаил Псел. Ползвал е и други неизвестни извори. Зонара познавал основно Византия като държава и населението й. Заемал е висока служба във византийския дворец. Той е един от най-добрите историци на Византия. Към историята си към края прилага речник, който е изключително ценен за нашата история. С него окончателно се установява какви са били траките и има ли разлика между тях и българите. Затова прилагам този речник:
          Хемус – име на планина
           Гепиди – лонгобардите, като че ли са потомци на гетите, даките и печенегите.
          Еврос – река в Тракия (Марица)
           Илири, варвари, траки – мисля, че са българите.
           Пеонци – латинско име или тракийският народ македонците. Според някои те са тъй наречените сега пеонци. А ПЕОНЦИ СА СЕГА БЪЛГАРИТЕ.
           Панонци – българите, Панония – България. Склавиния – България.
           Бележки под черта в том ХІV на “Изворите за българската история” където е поместен речникът на Зонара: “Пеонците били от трако-илирийско потекло. Живели са в древна Македония и Тракия. У средновековните автори често името пеонци се отъждествява с панонци, т.е. жителите на двете провинции Панония, които обхващали днешна Унгария.”
          Бележки и коментари на преводача, материалът за които е почерпан от поредицата статии на д-р Дориян Александров в сп. “Ави-Тохол” от 2002 и 2003 г. за бойното изкуство, военното дело и въоръжението на древните българи.
           Известен е тракийски меч “харпе” с удебелена връхна част и сърповиден издатък от нея; понятие положително свързано и с “харпуна”. Гръцкото наименование на това оръжие е “ксифодрепанон” (“ксифос” е мечът без такъв издатък) – защо не изведено от думите “дърпам” и “трепя”? Имаме също “дреп”, “драпам”, “дращя”, “дрипа”, “трепанация”. Поредици от подобни асоциативни връзки са породили думите “арфа”, “арка” (на италиански “arco” е “лък”), а защо не и името Орфей, който винаги е изобразяван с лира, т.е. близка до арфата (на итал. “arpa”). Всички те са извити като дъги и лъкове. В италианския език “serpe” или “serpente” е “змия”, положително асоциирано от извивките и “чупенето” при движението й. Вероятно и “харпиите” със змии вместо коси така са получили името си. Други тракийски оръжия, в наименованията на които по подобен начин са залегнали живи и в днешния български език думи, са мечовете “махайра” (“махам”, “замахвам”), тежките саби с извивка във връхната част “ромфея” или “румпия” (наименования, които акад. Владимир Георгиев свързва с останалите днес в диалектната реч глаголи “руфя”, “рушам”, “рушвам” – “чупя, разкъсвам, промушвам корема на животно или на човек така, щото да му се изсипят вътрешностите”). Имаме също “ръчкам”, “ръшкам”, “руша”, “рутя”, “срутвам” (на итал. “rompere” е “чупя”, от там “corrompere” – “корумпирам”).
          Друга част от бойното снаряжение на древните българи е щитът “пелта”, правен от няколко слоя волска кожа. “Пелтаст” е войн с такъв щит. В съвременния италиански език “pelle” е точно “кожа”, но и на български казваме “беля”, “обелвам”, “обелка”, “пиля”, а глаголът “пелтеча” сигурно е свързан с израза “обелвам дума”. В немския език съответстват “pellen” и “die Pelle”. В английския “pelt” е също кожа.
           Видно е, че “роенето” на думите в българския език е в доста по-напреднал стадий, а и фактът, че много от тях вече се откриват само в диалектите, често дори само като остатъци, докато в същото време те са в обичайна употреба в други езици, следва да е свидетелство за древността на нашия език. И когато по силата на естествения обмен на думи и словни форми между езиците у нас навлизат чуждици, много често не съзнаваме, че всъщност обратно си “купуваме” думи, изминали дълъг път през времето и пространството, през езици като гръцкия и латинския, през италианския и френския, през английския, немския и пр.



From  ELEMENTA NOVA PRO HISTORIA MACEDONO-BULGARICA,
G. Sotiroff, Regina, Lynn Publishing Co., Saskatchewan, Canada, 1986

THE LANGUAGE OF CONSTANTINE THE GREAT
By G. Sotiroff
I.

         1. In his book entitled De Magistratibus Ioannes Lydus reports that Constantine the Great wrote, in his native (οικεια) tongue, some Discourses which he left to posterity [1]. While avoiding carefully to specify what exactly this native tongue of Constantine was, the Lydian, deliberately or not, gives us a clue. Evidently, Constantine’s “domestic” landuage could not have been Greek; otherwise the adjective (οικειοs) would have been out of place, even confusing [2]. Neither could Constantine’s native tongue have been Latin. To designate the Latin tongue otherwise than by its name, Byzantine writers generally used the words πατριs φονη in his own home?
          2. The Lydian wrote his book sometime between years 551 and 564 A.D., when Latin in Constantinople was in full retreat [3]. Justinian himself is said to have spoken broken Latin, and Greek like a barbarian [4]. This was two centuries after the death of Constantine. Clearly, throughout this period, there was in Constantinople people who could read Latin and/or Greek, and also people who could read Constantine’s Discourses, written in his “domestic” language. The Lydian darkly hints that in his time Latin was being pushed out of official business. But, by what other language?
          3. There is abundant circumstantial evidence that Constantine the Great was a Thracian, and there is also enough direct evidence to this effect, namely:
          I). Constantine’s grandfather, Eutropius, was a Thracian from Dardania [5];
          II). Constantine himself was born and raised in Nish (Naissus), a Thracian (Dardanian) city [6];
          III). He completed his education in Nicomedia, a Thracian city, at the court of Galerius, a Thracian emperor born in Serdica (the modern Sofia). Galerius was so un-Roman that he is believed to have even thought of dropping from the name of the Empire the adjective “Roman” and replacing it by “Dacian”, Dacia at that time being one of the several large Thracian districts [7];
          IV). Julian the Apostate, a nephew of Constantine, says several times over that his family was Thracian, from Mysia [8];
          V). Constantine himself transferred the Imperial capital away from Rome, to Byzantium, in the heart of Thrace;
          VI). He is said to have founded “in the land of the Scythians”, four cities, namely Persthlaba, Pliscuba, Constantia and Dristra [9].
II.
          4. But, we are told, the Thracian language has disappeared, as have the Thracians themselves [10]. And as the Thracians never had books [11], to say that Constantine’s language was Thracian would be like replacing one unknown quantity by another. And so it would be, indeed, if it could be proven that the Thracians and their language have disappeared. Yet, upon examination, this disappearance turns out to be worse than a hollow statement: it clashes head on with a number of testimonies.
          5. Understanding these testimonies presupposes a little reflection on an observation made by Herodotus. The Thracians, says Herodotus “have many names, depending on their respective regions” [12]. Thrace proper is, of course, to this day, the name of the region encompassed by Stara Planina (Mount Haemus) and the Aegean Sea. But the people living north of  Mount Haemus, in Mysia, were also considered as Thracian, because they spoke the same language. For the same reason, the term Thracian has been used as a common designation for the people living in Bithynia, i.e. on the Asiatic side of the Straits, as well as for the people north of the Danube, i.e. those in the original Dacia (also called Gothia). Among the Thracian peoples often mentioned by ancient historians, most conspicuous were the Paeonians, the Phrygians, the Mysians, the Macedonians, the Odrysians, the Bessi and the Goths.
          6. Tremendous efforts have been made by some recent academics to blur the ethnicity of the Thracian nations. This compels us to take a close look at the subject, starting perhaps with the Paeonians.
• These people were familiar to Herodotus, who speaks at some length about their customs. Five hundred years later, Strabo observed that the Paeonians lived on both sides of the Vardar (the Axius) [13]. Many Paeonians, however, lived further north. Dio Cassius, a man well-placed to know, since he was at one time governor of that province, wrote that the Paeonians “dwell near Dalmatia along the very banks of the Ister, from Noricum to Moesia . . . ” [14]. This was two hundred years after Strabo’s time.
• Another 350 years later, John the Lydian explained that the real name of the Province was Pannonia (? Banovina – G.S.), “which the Greeks have termed Paeonia, inventing the name for purposes of euphony and to avoid a barbarous word form” [15].
• Ioannes Tzetzes, writing almost 600 years after the Lydian, did not notice that these people had disappeared. For him they were still there, and he tersely says “The Paeonians are Bulgarians” [16].
          7. Another famous Thracian people were the Phrygians.
• According to Strabo“the Brygi and Bryges and Phryges are the same people”. And elsewhere: “And the Phrygians themselves are Brigians, a Thracian nation . . .”[17].
• In a fragment (№ 25) of his Seventh Book – badly mutilated by mafiosi who evidently sought to destroy as many proofs as possible about the Thracians – Strabo quotesHerodotus, whose words are: “According to the Macedonian account, the Phrygians, during the time they had their abode in Europe and dwelt with them in Macedonia, bore the name of Brigians; but on their removal to Asia they changed their name at the same time as their dwelling place.” [18]
          8. The Mysians (Moesians) were yet another Thracian nation whose settlements filled the area between the Danube and Stara Planina (Mount Haemus), as well as Bithynia, on the east side of the Bosphorus, and the Aegean fringe of Asia Minor.
          On the ethnicity of the Mysians Strabo is quite explicit.
• The Mysians in Asia Minor, he says, are Thracians “who now live between the Lydians and the Phrygians and the Trojans” [19].
• And elswhere: “The country north of Pergamum is held for the most part by the Mysians.”
• And again: “Now the Greeks considered the Getae as Thracians, and the Getae lived on either side of the Ister, as did the Mysians, these also being Thracians.” [20]
          9. The identification of Macedonians and Thracians is also unquestionable, although the wording differs from author to author.
• Polybius calls the Thracians and the Macedonians ομογενεs i.e. people of the same nation, stock or race [21].
• Pliny speaks of Mysomacedonians in Asia Minor, who “get together (conveniunt) at Ephesus” [22].
• Appian calls the Sinti a Macedonian tribe; Strabo calls them Thracian [23]. Both are right, of course.
• Dio Chrysostom observed, at the beginning of the second century A.D., that the population of Nicomedia consisted of “the leaders among both Greeks and Macedonians”[24].
• Nicomedia at that time was the greatest city of Bithynia. It was founded, says Pausanias, by Zipoetes “a Thracian by birth to judge from his name” [25].
• Strabo explains that “the Bithynians . . . received this new name from the Thracians . . . who settled the country in question”, and he refers to Nicomedes III as “the Bithynian” [26].
• Four centuries later Zosimos quoted an oracle in which Nicomedes II is styled “Thracian King” [27], while Ioannes Malalas says that Nicomedes I was “of Macedonian” origin” [28].
          10. Of interest in this connection are a couple of “literary” facts.
• Euripides (Rhesus, 404) makes Hector call the Thracian king Thesus εγγενηs, i.e. he considered the Trojans (Phrygians) to be of the same stock or race as the Thracians from Macedonia.
• The other similar instance is provided by Conon. In his 46th Narration Conon speaks of Orpheus who “reigned over the Macedonians and the country of the Odrysians”, then refers to the “people of Thrace and Macedonia” and to “a crowd of Thracians and Macedonians getting together at Leibethra”, where Orpheus is believed to have died at the hands of “the women of Thrace and Macedonia” [29].
• Euripides and Conon may have written for entertainment only, but Pausanias, a contemporary of Conon, endeavoured to give an accurate description of Greece and its lore. To him, too, Orpheus was a Thracian [30], while five centuries later Ioannes Malalas calls Orpheus “the most famous lyric poet, an Odrysian from Thrace” [31].
          11. Another eight centuries later, the identity of the Thracians and Macedonians is attested by Nicephorus Gregoras. From a letter which he wrote in the year 1325 or 1326, describing his trip through Macedonia, we learn that the majority of the local people were “from the very beginning, Mysian settlers who lived intermingled with our own people”[32].
• Gregoras uses the word αρχηθεν (from the very beginning), thus rejecting in advance any blabbering about a subsequent arrival of Thracians (Mysians) in Macedonia. He does not tell us when the first Greek settlers arrived in Macedonia, but
• Pompeius Trogus says that they came under the leadership of Caranus, an event occuring in the year 810 B.C., or thereabouts. Prior to that time, the whole of Macedonia was settled by Thracians [33].
          12. The origin of the name Macedonia has also some relevance to our topic. According to one report – some may prefer to call it a legend – the Egyptian king Osiris, later on promoted by the priestly caste to the rank of god, had two sons, Anubis and Macedon. The second one was left by his father as a ruler of Macedonia, earlier named Emathia, and it was from him that the country got its name [34].
• From figures supplied by Manetho, it may be computed that Macedon reigned about the year 2326 B.C. [35]
• Hesiod, like a good Greek poet, endowed Macedon with a Greek ancestry: he makes him the son of Zeus and ThyiaDeucalion’s daughter. [36]
• On the other hand, Hellanicus believed Macedon to have been the son of Aeolus, when the Macedonians “inhabited the land together with the Mysians”. [37]
          13. Regardless of the margin of error separating the computations of ancient chronographers in respect of these events, the Macedonian name must have been familiar throughout the East at the time of the Trojan War.
          Why, then is there no mention of it in Homer?
           Nobody so far has suggested a plausible explanation. Yet, faced with the fanatic zeal with which Greek writers strove to blot out some “barbarian” names while doctoring others so as to make them agreeable to sensitive Attic eardrums, we are glad to be able to make a rapprochementHomer may not have cared to admit that, without the help of some Macedonians, the Greeks would have been destroyed before the walls of Troy. Thus, either he, or someone like him, may have thought of replacing the Macedones by Myrmidones.
          And it just so happens that for Ioannes Malalasthe Homeric Myrmidons were identical with those Bulgarians, whose home was once in Thessaly – a Macedonian district. [38]
          14. From the first century of our era onward, a very important part in the history of Central and South-Eastern Europe is played by the Getae. Some writers have called the Getae Dacians, other have preferred to call them Goths. Most of these people lived between the Danube and the Carpathian Mountains, althougth there were Getic settlements south of the Danube, and many others in the area north-east of the Carpathians. A vigorous campaign has been under way for a long time to retroactively make of the Goths a Germanic nation. This thesis should be rejected. In actual fact, every single bit of information at our disposal tends to prove that the Goths were none others than the Hutzuli, a branch of the Getae, a Thracian nation par excellence. [39]
          15. The Thracian nations have never ceased to exist. They have never lost their vigour. Dio Cassius tells of a stinging defeat they inflicted on Mark Antony in Mysia. [40] They were obviously very strong, since Octavian is said by Suetonius to have sought the hand of a Thracian princess. [41]
• Pliny the Elder, who died during the eruption of the Mount Vesuvius (79 A.D.) calls the Thracians one of the most powerful nations in Europe [42]. In the third century, they kicked the Romans out of Dacia. [43] At the dawn of the 4th century, their leader Constantine marched on Rome, defeated Maxentius at the Milvian Bridge, disbanded the praetorian cohorts and, by moving the capital of the empire to the Bosphorus, reduced Rome to the status of provincial city.
• We learn from Theophanes that in the year 497 A.D. Anastasius, in support of one of  his generals in the East, sent out an army of Goths, Bessians “and other Thracian nations”. [44]
• Procopius calls them “the Romans from Thrace” [45]. He also makes reference to the city of Anchialo, on the Black sea, which, he says, was “inhabited by Thracians”. [46]
          16. Since the Bessians and the Goths had not disappeared, we are not surprised to read that their dialects were spoken in the middle of the 6th century. Thus, Jordanes noted thatHister was the name of the Danube in the language of the Bessi. [47] The language of the Bessi was definitely spoken about the year 570 A.D., as we may learn from the Itinerarium of Antoninus Placentinus. [48]
          As to Gothic, it was heard in Constantinople and in many parts of  Italy, where some Gothic clerics seem to have been able to write it, although they were apparently unable to write Latin. [49]
          17. Not only were the Thracian dialects widely spoken in the Byzantine Empire;
  Thracian has been a written language ever since the second millennium B.C.
• Euripides refers to Thracian tablets inscribed in the language of Orpheus. [50] The fact that this literature is mentioned in a drama and not in a historic treatise should not mislead us. Euripides certainly put in verse, and in dialogue form, something which was common knowledge in his time.
• Herodotus, who was not a playwright, mentions the existence of Thracian oracular tablets. [51]
• Ovid has placed on records the fact that he composed a poem in the language of the Thracian Getae. [52]
• Photius tells us that a writer of the 7th century A.D. used Thracian books. [53]
• And Constantine the Great wrote his Discourses in his native, i.e. Thracian, language.
          18. The old Thracian books have been successfully wiped out by religious fanatics and other savages, who have tried many times to destroy the Thracian peoples themselves. But the Thracian language has survived throughout the ages, as has the Thracian script itself. [54] All doubts regarding these matters are dispelled for anyone who cares to stop for a moment on the testimony of Theophylactus Simocata.
• Writing in the 7th century A.D., Simocata states twice over that the Slavonic peoples of his day and age were those who in earlier times were called Getae.
• These were the people whose wealth was admired by Herodotus, whose medical science was praised by Plato, and whose army defeated at one time Philip II and later on the forces of Lysimachus. [55]
          It follows that the native language of Constantine the Great was a Slavonic dialect.
          19. That Constantine the Great spoke a Slavonic dialect is corroborated by plentiful linguistic evidence for those who want to see it. In order to be able to see it, one must recognize first of all that a language, when left alone, changes very slowly. Pausanias (IV.27.9-11) has recorded a telling case. “The wanderings of the Messenians outside the Peloponnesus lated for 300 years”, wrote he, “during which it is clear that they did not depart in any way from their local customs and did not lose their Doric dialect but even to our day have retained the purest of Doric in Peloponnesus.” Quick changes occur only when two or more peoples speaking different languages are suddenly thrown together, thus being forced to develop a makeshift system of communication. That is why hybrid languages like Rumanian, French and English have schizophrenic vocabularies and a simpler grammatical structure, when compared with the parent languages. A language which has escaped this kind of distortion may also borrow words and grammatical forms, but on a much smaller scale, because of the slowness with which neighbouring language tend to interpenetrate each other. By taking a look at the oldest Bulgarian document – O Pismeneh, by Czernorizets Hrabri – we get an idea of the antiquity of the Bulgarian Language. O Pismeneh dates from the end of the 9th century. It is, thus, 1100 years old. Yet any educated Bulgarian can read it without great difficulty. There is no reason to doubt that 1100 years before the time of Hrabri, the language spoken in Mysia, and in the rest of Thrace, was very much the same. Over these many centuries, limited but significant borrowings have taken place between Greek and Bulgarian, borrowings capable of teaching us something.
          20. That Bulgarian – the “new” name of Thracian – has borrowed from the Greek, nobody will contest.
          But how much has Greek borrowed from its “barbarian” neighbours to the north?
• Dio Chrysostom tells us that Homer himself “used many barbarian words. . . sparing none that he believed to have in it anything of character vividness”. [56]
• Plato, too, was aware of such borrowings. “I imagine”, he wrote, “that Greeks, especially in countries which are under the sway of Barbarians, have borrowed many barbarian words (ονοματα).” [57] The Thraco-Macedonians being the nearest “barbarian” people to the Greeks and, in fact, living intermingled with the latter as far south as the Peloponnesus, it is only normal to come across Thraco-Macedonian words in the Greek Lexicon.
• Athenaeus drew the attention of his readers to this fact. “Many Attic writers”, says he, “use Macedonian idioms, as a result of intercourse with them”. [58] The penetration of the Greek vocabulary by Slavonic – i.e. Thracian, or Bulgarian – words may be observed most conveniently by going so to speak backwards.
• Thus, Theophylact, Greek bishop of Okhrid during the Byzantiune yoke (c. 1110 A.D.) has used several Bulgarian words (στρουγα,, πλανινα, οτρωτζινα). [59]
• Before him, towards the middle of the 10th century, Constantine Porphyrogenitus used other Bulgarian words, such as δρουγγαριοs [60], ζακανον, ζουπανοs and κραβατοs. A. Bailly spells the last word  κραββατοs and sys that this was a loan word of obscure origin. Liddell and Ascott, however, think that it is a Macedonian word, which is actually the case. We find a derivative of this word (κραββαταρια) in the 7th and 6th centuries, respectively. [61]
• In the Getic Dance described by Porphyroghenitus in his Book of Ceremonies one finds several Bulgarian words such as βελε and βικη, ιδε, ογυν and τουλ, meaning he says, he calls, he is coming, fire and quiver, respectively. [62]
• Somewhat earlier, the Byzantines had learned the Bulgarian word Zagora. When the Bulgarians annexed the district around Burgas (the old Debeltum), they called it, saysZonaras, [63], Ζαγοραν. The word Zagora is understood throughout the Slavonic world. It means “district beyond the mountain”, which corresponds exactly to the location of the annexed district on the map.
          21. We are thus gradually being taken back into the period preceding the adoption of the Cyrillic alphabet, preceding also the formation of the First Bulgarian State. The list of Bulgarian words in the Greek lexicon could be extended.
• In Heychius (5th century A.D.) we find the word ζελκια which is explained as the Phrygian for vegetables. [64] This word is very much alive in modern Bulgarian, meaningcabbage.
• From Diodorus Siculus we may learn that ‘Εστια was a Thracian (Getan) goddess. [65] She was worshipped also in Rome, under the name of VESTA, and was believed by her devotees to have discovered how to build and equip homes. [66] In other words she was a knowing woman, in Bulgarian veshta. The counterpart to this is evidentlynevesta which, in all Slavonic languages means a bride, i.e. a young woman who must yet be initiated in the art of family life.
• The Greek adjective μαλακοs is generally translated as soft. A passage in Plutarch suggests that the same word, with a slightly different meaning, may have been common to both Greek and Thracian. Aristodemus, tyrant of Cumae, says Plutarch, was called by the barbarians Μαλακοs, “which in their tongue means childlike”. [67] Now, a child is a “little one”, and little, or small, in Bulgarian is mal’k.
• A loan-word to which scant attention has been paid so far is βολαι. It occurs in Procopius, who explains that the pains of travail were so called “in former times”. [68] Why does not the shrewd Procopius quote his source, or otherwise allow us to guess what “former times” he had in mind? Because, had he done that, he would have had to acknowledge that “in former times” the inhabitants of Euboea, where the word was recorded, spoke Bulgarian (Thracian), in which the word boli has always meant pains, not just the pains of travail. This was something Procopius did not care to know.
          22. An elaborate attempt to disguise the Thracian (alias Slavonic, alias Bulgarian) origin of a Greek word – the name of a pagan goddess – may be watched in Ioannes Lydus.
• Here is how the Lydian goes about it: “Earth was called θεμελη (foundation) because everything is founded on her; the poets by changing the letter, the Ζ, have called her Ζεμελη.” [69] The Lydian either did not know or did not want to know that in the speech of the neighbouring “barbarians” ZEMLJA meant earth and TEMELI – foundations, which is also the meaning of these words in present-day Bulgarian.
• Another lexical curiosity is provided by the Greek word δελτοs (writing tablets). A. Bailly says that its ethymology was uncertain. Liddell and Scott say that the name came “from the letter Δ (the old shape of the tablet)”. Triangular writing tables are found only in dictionaries. The real ones are all square. All one needs to know in order to understand the derivation of this word is the Bulgarian word DELAM, which means to cut, to whittle, to carve, or to do. The word chisel in Bulgarian is dleto. The infinitive is delati. The participle delano means something that has been hewn, whittled, or worked over – like a writing tablet, for instance – in Greek δελτοs.
• We have also the glaring case of the place-name Nestane, which has mysteriously escaped the eye of both ancient and modern philologists. Pausanias reports that, in Arcadia, he came upon the ruins of a village called Νεστανη, near which Philip II of Macedon had once pitched his camp. [70] One look at this word is sufficient to convince us that we have before us a casual transcription of the Old-Bulgarian words NA STANE, meaning “in the camp”. Νεστανη is meaningless in Greek. Pausaniasmust have written it down as he heard it from some local person.
• Finally, ‘αρβυλαι was the designation of a type of shoes worn in the countryside. The derivation of the word, say Lindell and Scott, was unknown. Nonnos thinks that this was an old word. [71] In Bulgarian, to this day, one of the words designating moccasins is tsarvuli.
          23. The words discussed so far are described by lexicographers as Phrygian, as possibly Macedonian, as Barbarian, as ancient, or as of unknown origin. They have one thing in common: they are very much alive in modern Bulgarian. Particularly striking are the names Vesta (Hestia), Semele and Nestane – to which many others may be added. [72]
          24. Several other categories deserve to be looked into when studying the lexical osmosis between Greek and Bulgarian. Words are usually borrowed along with the objects or actions they designate. The Greeks were a maritime people (? The People of the Sea – G.S.) – fishermen, tradesmen and pirates. Small wonder if the Thracians have borrowed from them words like ‘οκταποδυs (octopus), θαλασσα (waves), σκελοs (landing) or μυρον (perfume). On the other hand, the Thracians being predominantly an agricultural people, it was only too natural for the Greeks to adopt some Thracian words having to do with agriculture and husbandry. Thus, the Bulgarian words S’RP (sickle) reappears in Greek as ‘αρπη - with the initial S dutifully scuttled, following a law of Greek phonetics. The Bulgarian word IARE (kid) gets a Greek ending and becomes ‘ιαρειον, PRAS (leek) becomes πρασιον, KROMID (onion) becomes κρομμυον, LAPAD (sorrel) λαπαθον, TSELINA (celery) becomes σελινον, ZHITO (wheat) becomes σιτιον.
          This list is far from being exhaustive.
          25. Still another category of words borrowed from the Bulgarian (Thracian) may be recognized by a mark of semantic economics. The Bulgarian Word KORITO (tub) reappears in Greek as κορυs (genitive: κορυτοs), but with the restricted meaning of helmet [73]. The word KOREN (root) becomes κορυνη, designating not only any kind of root, but knotty piece of wood, a club. The Bulgarian word KOLACH, which means a round loaf of bread with a hole in the middle (a wheel), reappears in Greek as κολλιξ a loaf of  barley-bread, while CHIRAK (apprentice) becomes κηρυξ, i.e. a specialized messenger, a herald.
          26. Several grammatical forms also suggest that the impact of Bulgarian (Thracian) on ancient Greek has been strong.
          (I) Position of the definite article. In ancient Greek, the article is of the prefix type, whereas in Bulgarian the article follows the noun (or the adjective). Yet in Greek too we find cases in which the article follows. (At times it is used twice over, once before and once after the noun.)
• In Xenophon, for instance, we find the structure κατα μεσον το των πολεμιον. [74]
• In Herodotus, we come upon θανατοs ο and . . . [75],
• in Plato κατακουην την [76] and
• in Euripides ‘ανδρα τον and ‘αδην το [77].
          Many other examples may be quoted. Such peculiarities could be explained by postulating a formative stage of Greek language, during which usage wavered between the prefix and the suffix type of article.
          (II) System of the article. To an observer who has little time for details, a comparison of the article in ancient Greek and in Bulgarian could hardly appear as very promising. To start with, Bulgarian has lost the greatest part of its declension system, and this applies to the article as well. In ancient Greek, on the other hand, we find a fully developed declension of the article. When we compare the nominative case, what do we see? In the masculine and feminine genders all article forms differ; only in the neuter gender are the forms identical in both languages, as may be seen from the following table:
                                Singular                                                  Plural
          Modern Bulgarian    Ancient Greek     Modern Bulgarian    Ancient Greek
Masc.         - ТЪ                       HO                         - TE                    HOI / HAI
Fem.           - ТА                       HE                         - TE
Neut.          - ТО                       TO                         - TA
          Yet, when we look at the entire system of the article in ancient Greek, we notice something different. We see that in all oblique cases the article features an initial T.
                                  Masculine                  Feminine                    Neuter
     Singular Nom.             HO                            HE                           TO
            Gen.                    TOU                          THS                         TOU
            Dat.                      TH                             TH                           TH
            Acc.                     TON                          THN                         TO
           Dual
      Nom.& Acc.               TH                              TA                          TH
      Gen. & Dat.             TOIN                         TAIN                         ТО
    Plural Nom.                HOI                            HAI                          TA
           Gen.                     THN                          THN                        THN
           Dat.                      TOIS                         TAIS                       TOIS
           Acc.                     TOUS                         TAS                         TA
          So the Attic system.
          In Doric we may observe that the nominative of plural of the article is not HOI and HAI, but TOI and TAI. This seems to jibe with the opinion that Doric is older than Attic. An initial T, or Ts, then, must have been present throughout the system of the definite article in the formative stage of the Greek language. Later on, the T (Ts) was probably dropped from the overworked nominative case, possibly after a transitional stage involving the passage through S.
          (III) Some irregular verbs. Several irregular verbs in ancient Greek display features suggesting that we have before us an amalgamation of two or more verbs of different origins. Possibly the most interesting case is that of the verb OIDA (to know). The present indicative of this verb in Greek and Bulgarian is:
                              OIDA                                       VIDYA
                              OISTHA (OIDAS)                   VIDISH
                              OIDE                                          VIDI
                              ISMEN                                     VIDIM
                              ISTE                                         VIDITE
                             ISASI                                       VIDYAT
          In Bulgarian VIDYA means, of course, to see, whereas in Old-Bulgarian VEDETI means to know. In the above paradigm, the forms ISMEN, ISTE, ISASI could be easily explained by postulating a merger of two distinct verbal systems, each one of two different languages supplying a part of the whole – one language the singular, another one the forms of the plural.
           Irregular forms occur also in the following important verbs:
                    (a) To eat
                    Greek                                     Bulgarian (present indicative)
                    ESTHIO (present)                                 YAM
                                                                             YADESH
                    EDOMAI (future)                                        YADE
                    EPHAGON (imperfect)                       YADEM
                                                                             YADETE
                                                                              YADAT
                    (b) To say
                    PHEMI  (present)                                   REKA (perfective)
                                                                             RECHESH
                    EIPON (imperfect)                                  RECHE
                    EIREKA (perfect)                                      RECHEM
                                                                             RECHETE
                                                                                REKAT
          These verbs have fully developed paradigms in modern Bulgarian. It is most improbable that the Bulgarian language has found it necessary to borrow half an irregular verb from the Greek, in order to develop it fully for its own use. A more convincing explanation would be to expect the original stable forms to have remained in use among the native people, and the idiom of the immigrant Greeks to have combined some indigenous forms with language forms imported from Egypt or elsewhere.
IV.
          27. There is a large number of facts from history, linguistics, archaeology, numismatics, and folklore, over and above the ones mentioned in this paper, which underscore the conclusion that the language of Constantine the Great was an elderly form of Slavonic dialect which has come to be known as Bulgarian. Collecting and classifying these facts could become an interesting research project. However, necessaria non sunt multiplicanda. The following examples should, therefore, be considered mainly as adding colour to what has been said before.
          (I)
• Laonicus Chalcondyles says that he discovered the Triballians to be the most ancient and greatest of all nations. [78] “They are now being called Bulgarians”, he says.
• For Strabo the Triballians were Thracians.
• Dio Cassius counted the Triballi and the Dardani as Mysians. [79]
          (II) According to Cesare Baronius, Constantine the Great claimed to be a descendant of Vespasian. [80]  We know that Vespasian was the founder of the gens Flavia. The Latin word flavius, on the other hand, means blond, in Bulgarian rus, while Russi, as a noun, means Russians. One is tempted to ask if a blond Slavian did not somehow become latinized to Flavian(us). The “Vespasian connection” of Constantine suggests a literary flourish which is totally devoid of charm. Suppose someone told us that Vespasian’s father was called by his relatives and friends ЧИЧО СЛАВИ ПЕТРОВ (CHICHO SLAVI PETROV) How would such a barbarian name be latinized so as to please a Roman audience? One possibility – perhaps there are others – would be to change this name to TITUS FLAVIUS PETRO, which is exactly the name recorded by Suetonius.
          (III) Julian says that his family came from Mysia, along the Danube, where people were reputed to be very obstinate: once they had made up their mind, they never changed it. [81] How can one help thinking that as far back as Julian’s time there were in the Danubian plain some obstinate Bulgarians, in today’s colloquial speech INAT B’LGARI?
          (IV) The man who is supposed to have taught the Greeks how to make youghourt was called Aristaeus. He learned this art, we are told, from the nymphs. We do not know where Aristaeus met these nymphs.
• However, from Herodotus we learn that Aristaeus was a great traveller, that he went as far as Issedones, in Scythia, and that he wrote a poem called The Arimaspians. [82]
• Pliny speaks as if he had read the writings of Aristaeus [83], and adds that Aristaeus, in Thrace, was the first man to have mixed honey with wine. [84]
• Strabo knew people who claimed Aristaes to have been the teacher of Homer. [85]
• Diodorus Siculus tells us that Aristaeus, eventually removed to a place near  Mount Haemus [86] where he finished his life.
          Could it be that on one of his prolonged visits to Thrace, Aristaeus met some local women (“nymphs”), who taught him how to make youghourt? Suidas calls Aristaeus one of the Giants. From other sources we may learn that the “Giants” were in all probability a Thracian people in Chalcidice. [87]
           Those who do not believe that the language of Constantine the Great was Thracian, i.e. a Slavonic dialect known as Bulgarian, would do a service to historiography, if they could show just what other language it must have been. [88]
NOTE ON SOURCES
          The sources indicated in the text and in the notes on pages 24-30 are those which were accessible to me in Quebec, at the time of writing. No judgement is implied as to their relative merits, unless otherwise stated. Specifically, it is not suggested that a text published, say, in the Corpus scriptorum historise byzantinae is ipso facto more reliable than the corresponding text in Patrologia Graeca, or vice-versa.
          No attempt has been made at exhaustiveness. Had it been made, this would have swollen the present article well beyond its prescribed limits, for a small gain. This means that in cases where several ancient authors have made the same point, not all have been quoted. Likewise, where an author has made the same observation times over, not all instances have been noted here.
          I share the opinion of those scholars who have observed that the most ancient sources are, as a rule, the most reliable ones. Greater care is required when using more recent sources, while the opinions voiced by contemporary writers must always be looked upon with suspicion.
          *
          Some general remarks are in order about the use of sources as such.
          We have been warned not to rely too much on certain authors, because the themselves are quoting sources which can no longer be found. This is particularly the case of Scriptores Historiae Augustae (SHA), on which we must lean for much of the information concerning Constantine and his contemporaries. The English translator for the Loeb edition of SHA (David Magie), when coming upon an untraceable older source, seldom misses the opportunity to add in a footnote the words: “probably fictitious”. An author who invents his sources, obviously, could not be trusted. As if the destruction of libraries and archives were not common practice among men in authority at all times, in all parts of the world. Yet, if one took the trouble to catalogue all such n-longer-existing sources, one would see that most of them concern the origin, life and language of Constantine the Great, and those of his Thracian countrymen, throughout history.
           Where are, indeed, the accounts of the Phrygians and the Mysians which, according to Strabo (12.8.4), went back to earlier times than the Trojan War?
          The same goes for the lost parts of books which have survived in a mutilated condition. Torn pages and punched-out words and lines abound particularly where the author was manifestly saying, or about to say, something important concerning Constantine and his people, or something relative to Thrace in general. In this connection, the reader is referred to the appendix entitled The Eloquence of Gaps, in my book on The Assassination of Justinian’s Personality (Regina, Lynn Publishing Co., 1974).
          To make things worse, eager but prejudiced translators have often warped the meaning of original sources. For a striking example of such distortions concerning the antiquity of Thracian writing, the reader is referred to the article on Pre-Cyrillic writing in Slavonic lands elsewhere in this volume.
          Last not least, we are exposed to the fanciful interpretations, occasionally offered to us by some high-ranking scholars. An example: Plutarch (Moralia, 282a) “explains”, why the Roman nobility wore crescent-shaped ornaments on their shoes. May be, he intimates, this was because these families were Arcadian, Προσελενοι who had come to Italy with Evander. And how does the translator for the Loeb edition interpret this word (Προσελενοι)? Pre-Lunar people, he says, as if Arcadia and Evander could have had anything to do with the time before the moon. Προσελενοι is quite obviously nothing else than the Bulgarian word ПРЕСЕЛЕНИ meaning immigrants (literally: resettled). As to the little crescents on the shoes of wealthy Romans, one must be, indeed, an idle man with a powerful imagination, in order to see here a connection with the age of the moon.
           Quellenforschung may be a frustrating activity, yet a small dose of it can be salutary, when studying subjects like the language of Constantine the Great.
           Strange things will happen not only to books. In the Capitoline Museum, Rome, one may see the head, hands and feet of what was once a colossal marble statue of Constantine.
          Who broke it up?
          When and Why?
          What happened to the trunk?
          Was there an inscription on it?
          The pontifices maximi won’t talk.
NOTES TO TEXT
                    Abbreviations:
          BL = Les Editions Belles Lettres, Paris
          CERF = Les Editions du Cerf, Paris
           CSHB = Corpus scriptorum historiae byzantinae, Bonn
          Loeb = Loeb Classical Library, William Henemann, London
          PG = Patrologia Graeca,  J.-P. Migne ed. Paris
          PL = Patrologia Latina, J.-P. Migne ed. Paris
          SHA = Scriptores Historiae Augustae (Teubner, Leipzig; or Loeb)

          1. Book 2.30.2. I am most grateful to Professor T. F. Carvey, of the University of Windsor (Ontario), for drawing my attention to this portion of the Lydian’s book. (See Professor Carney’s brilliant translation of Lydus’ De magistratibus. The Wentworth Press, Sydney, Australia, 1965.)
          2. Several derogatory remarks about Graeculi, made by orators in the presence of Constantine, a priori, rule out any possibility for the emperor to have had Greek family connections. (See especially Inceri panegyricus Constantino Augusto dictus, IX, 1 and Panegyricus Constantino dictus, VII.XIX-BL, t. 2, pp. 128 and 70.)
          3. Op. cit., II.12.2 and III.68.1-4. Also De mensibus, Frag. 7. (Teubner, 1967, p. 180) The Lydian blames Government employees for abandoning the Latin tongue in favour of Greek, a move which, according to the ancient oracle foreshadowed the decline of the Roman (i.e. Byzantine) Empire. This, of course, makes no sense, since Greek had been used occasionally in the Roman senate, which Marcus Aurelius and Julian had written extensively in Greek. What was worrying the Lydian was the retreat of Latin in Constantinople, under the pressure of the vernacular, namely Thracian.
          4. Ioannes Malalas, Cronographia, XVIII.1. (English translation by Spinka and Downey. Chicago, 1940) Also Procopius, Anecdota, XIV.2-3 (Loeb). Noteworthy is the fact that of the 13 emperors who ruled between Constantine and Justinian only 3 were not Thracian. (See list in G. Sotiroff, The Assassination of Justinian’s Personality, Regina, 1974, p. 60.)
          5. Trebellius Pollio, Divus Claudius, XIII.1-2. (In SHA)
          6. Anonymus Valesianus, Pars Prior, 2. (Printed following Ammianus Marcellinus, in the Loeb edition, t. 3)
          7. So Lactantius, in De mortibus persecutorum, XXVII.8. (Ed. CERF, Paris, 1954) The same idea was apparently entertained by the Gothic ruler Athaulf, according to Pulus Orosius, Seven Books, VII.43. (Washington, D.C. 1964)
          8. Mysopogon. Passim. (Loeb)
          9. Recorded by Georgius Codinus, De rebus Constantinopolitanis (CSHB, t. 48, p. 23)
          10. William Smith, author of A Dictionary of Greek and Roman Geography (London, 1873, reprinted by AMS Press, New York, 1966), tells us that “of the language of the Thracians scarcely a trace exists” (p. 1182). In Chamber’s Encyclopaedia (1908), s.v. Thrace, we may read: “Who the ancient Thracians were has been much disputed, their language has perished utterly.” No recent authority has rejected these gratuitous statements. The current tendency is to suggest that the Thracians have been “slavonized”, by repeating ad nauseum the claim that Slavonic peoples had “arrived” in, or “invaded”, Thrace in the 7th century A.D. The fundamental question, how many were the “invading” Slavs, and how many the indigenous Thracians, is never discussed. The matter has been further obscured, by the appearance (Vienna, 1957) of D. Detschew’s book Die Thrakischen Sprachreste, which is based on the assumption that, indeed, the Thracian language has virtually disappeared. There was a time when I, too, believed this. No more.
          11. Strange as it may be, this notion has been defended by Wilhelm Tomaschek, Die alten Thraker, Sitzungsberichte der philosophisch-historischen Classe der kaiserlichen Akademie der Wissenschaften, Vienna, 1893, pp. 123-127).
          12. V.3.
          13. Hdt., V.6 and Strabo, Fragm. 11 of book VII. (Loeb, t. 3, pp. 329-331.) In the same fragment, Strabo explains that what was called, in his time, Macedonia, was in earlier times called Emathia, and that most of its inhabitants were Thracians.
          14. Book XLIX.36.2. (Loeb, t. 5, p. 415)
          15. De mag., III. 32.5.
          16. Chiliades, X.185. (reprint of the 1826 edition by Georg Ols, Hildesheim, 1963)
          17. 12.3.20. and 5.3.2.
          18. Hdt. VII.73.
          19. 7.3.2.
          20. 13.4.4. and 5.3.2. Noteworthy is also a remark by Athenaeus (Deipn., IX.398 – Loeb) indicating that the Paeonians and the Mysians spoke the same language.
          21. Book XXIX.6.2.
          22. N.H., V.31; N.H., V.120.
          23. Appian, Mithr., 55. 224 (Teubner, 1962, t. 1, p. 567); Strabo, 12.3.20 and Frag. 45 (46) – Loeb.,  t. 3, p. 367
          24. 39th Discourse, 1. (Loeb, t. 4, p. 97)
          25. Book V (Elis), 12.7. (Loeb, t. 2., p. 449)
          26. 12.3.3 and 12.3.40. (Loeb, t. 5, pp. 375 and 449)
          27. Historia Nova, II.37. (Engl. Transl. By J. J. Buchanan and H. T. Davis, Trinity University Press, San Antonio, Texas, 1967, p. 77)
          28. Cronographia, IX (0 285). (CSHB, p. 221)
          29. In Photius, The Library, cod. 186. (BL, Paris, 1962, t. 3, p. 33 - 34)
          30. Book VI (Elis II), XX.18. (Loeb, t. 3, p. 129)
          31. Op. cit., IV (088). (CSHB, p. 72)
          32. Correspondance, BL, Paris, 1927, p. 38
          33. It is common knowledge that Eumolpus was a leader of the Thracians in Attica. Ancient Greek literature is replete with references to Thracians throughout the country, including the islands. The presence of Thracians in Phocis is evidenced by the “legend” about Tereus and Philomela. Prominent men, like the philosopher Antisthenes, Pittacis, Themistocles and Iphicrates, were half-Thracian. Menander was proud of his Thracian origin. Pompeius Trogus testifies that the oldest name of the Macedonians was Pelasgians. (Book VII.1, ed. Garnier, Paris, 1936, t. 1, p. 155 of Justin’s Epitome.) These Pelasgians occupied the whole of the Peloponnesus. It was not without some perfidy that, around the year 1528 B.C. (computed from Orosius, Book I.11), Danaus, fleeing from Egypt, came to the Peloponnesus and occupied the main city there (Argos), after which he ordered that the name of the country and the people be changed after his own name. Computatons based on the chronologies of Manetho, Eusebius and Orosius, as well as on the Parian Marble, all converge to the 16th century B.C. as the probable time of arrival of the first Greek colony from Egypt.
          34. Diod. Sic., Book I.18.1-3
          35. See the Loeb edition (1956), p. 16
          36. See the Loeb edition (1959), pp. 156 - 157
          37. Quoted by Constantinus Porphyrogenitus, De thematibus, 2.38.B. Another interesting detail: Livy (XXXI.XXX.15) says that Macedonians, Acarnanians and Aetolians used the same speech. On the other hand, the Acarnanians are identified with the Thracians in a roundabout but nonetheless very persuasive way. The mother of Themistocles, according to Cornelius Nepos was an Acarnanian. When, later on, Plutarch wrote his bigraphy of Themistocles, he called her a Thracian. This is not the only evidence.
          38. Op. cit. (0 122). (CSHB, p. 97).)
          39. For an explanation of this onomastic puzzle (Getae = Goths) see G. Sotiroff, The Assassination of Justinian’s Personality, pp. 135 - 140. Here we shall note only that, according to Julius Capitolinus, the father of Maximinus was a Goth. Maximinus never learned to speak Greek and, in his youth, hardly knew any Latin but spoke to the emperor (Alexander Severus) in “almost pure Thracian”). (SHA, Maximini Duo, 1.7 and 2.5)
          40. Book XXXVIII.10.1-3. (Loeb, t. 3, p. 217)
          41. Divus Augustus, LXIII. Suetonius also says that Octavian had promised his daughter Julia to Cotys “king of the Getae”, whom Ovid calls king of the Thracians.
          42. N.H. IV.40. (Loeb, t. 3, p. 147)
          43. The version currently peddled is that Aurelian “withdrew” from Dacia the Roman garrisons and all Roman citizens. Nobody has explained just why he withdrew them. The fact that, before Aurelian, Hadrian removed the planks from the top of the bridge across the Danube which he had inherited from Trajan, is explained by Dio Cassius (LXVIII.13.6) by the fear Hadrian had that the “barbarians”, i.e. the Dacians, might use the bridge to cross over into Roman territory, which goes to show who was strong and who weak in those days. Aurelian “withdrew” the Roman citizens from Dacia, because they had been expelled.
          44. P.G. t. 108, col. 347
          45. De bello gothico,  VI.XII.26-27 and II.19.32 (Loeb). One should note also the way Memnon speaks of the army “of the Romans and the Thracians”, almost as if these two were the same people. (Photius, The Library, cod. 224, BL, t. 4, p. 95.)
          46. De Aedif., III.VII.18 (Loeb)
          47. Getica, XII.35.
          48. In Corpus Scriptorum Ecclesiasticorum Latinorum, (Paul Geyer ed., Vienna, 1898, pp. 183 - 184)
          49. The Museo Nazionale at Naples has a papyrus concerning the sale of a Gothic church (? In Ravenna). While the document itself is drawn up in Latin, some Gothic clerics have signed it in their own, Gothic, script.
          50. Alcestis, 966 - 970. Here, as elsewhere, the imprecision of the Greek language has lead to some fancy translations. Instead of “I have found no drug in the Thracian tablets written in Orpheus’s language”, Arthur S. Way thought he understood: “There is naught in the tablets of Thrace, neither drugs whereof Orpheus taught”. (In the Loeb ed.)
          51. Book VII.111
          52. Ex Ponto, IV, ep. XIII.17-22. (Garnier, 1957, p. 401)
          53. Op. cit., cod. 177a. (BL. t. 2, p. 163)
          54. One can see a foolish slime spreading over the collective face of the experts, when they are told that the ancient Greeks may have borrowed their letters from the Bulgarians. Yet, the identities Bulgarian = Thracian = Maceonian = Pelasgian (see Pompeius Trogus [Book VII.I.2 – Garnier (1936) – Justin’s Epitome], t. 1, p. 155) ought to activate some sluggish brain cells. For Dionisu of Miletus, referred to by Diod. Sic. (3.67.12) says that the Pelasgians were the first to use the Cadmeian letters (from whom the Greeks borrowed them). (See G. Sotiroff, KOINH and IDIAI, The Classical World, Philadelphia, Dec., 1968, pp. 131 - 132.)
          55. See Simocatta’s Histories, III.4.4. and VII.2.5. (Ed. De Boor, Leipzig (Teubner), 1887. Reprinted 1972. (A Russian translation has been published (1957) in Moscow.) On the troubles of Philip II. In the Triballian country see Pompeius Trogus, Book IX. Chap. III (Garnier, Paris, 1936 [Justin’s Epitome], t. 1, p. 187.) According to Herodotus (V.17), the Macedonian king Alexander I got a talent a day from the silver mines in his country. Plato makes Socrates say (Charnides, 156D) that the Getic medics were so skilled that they had the reputation of being able to give immortality. The threatment of Lysimachus, after his capture by the Thracian king Dromichaetes, may be learned from Diodorus (XXXI.12.4-5). Curiously enough, Orosius (III.23) calls this same king Dorus.
          56. 12th Discourse, 57 (Loeb, t. 2, p. 71)
          57. Cratylus, 409 e
          58. Deipnosophists, III.122. (Loeb)
          59. Meaning: river rapids, mountain, and patrimony, respectively. (Alice Leroy-Molinghen, Trois mots slaves dans le “lettres” de Theophylact de Bulgarie. Annuaire de l’Institut de Philologie e d’histoire orientales et slaves, vol. VI, 1939, pp. 111 – 117). The three words are Slavonic indeed, since they are Bulgarian.
          60. Anastasius Bibliothecarius (P. L., t. 108, col. 1418) explains that drungarius was imperialis vigiliae simul et Thraciae praetor. However, Porphyrogenitus (De admin. Imp., cap. 8; 38) uses this word in the sense of a military leader, while δρουγγοs is used to designate a company, i.e. ДРУЖИНА.
          61. See (in the CSHB edition) Malalas, p. 436 and Chronicon Paschale, I, p. 696. (КРЕВАТ means bed and ЖУПАН means headman).
          62. BL. Paris, 1939, t. 2., p. 186. ζακανον is used, as may be guessed, in the sense of lex or mos recepta. (Ibid., cap. 8; para. 38)
          63. Annalium, lib. XVI.II.  (CSBH, 1887, p. 15)
          64. The number of Bulgarian words in ancient Greek is large enough to fill a small dictionary. The following are more examples: γαληνοs, ‘ερρωs, κηλον, μηδοs, οιχεωs, πραοs, ποροs, πονεω, οταμνοs.
          65. Book I.94.2
          66. Zalmoxis is said to have claimed that Hestia (i.e. Vestia) gave to the Getae their laws. (Ibidem.)
          67. Milierum virtutes. (Moralia, 261 E. – Loeb, t. 3, p. 573) The legend reported by Plutarch, assuming that it is a legend, has another interesting aspect. Aristodemus was a tyrant of Cumae in Campania, and it was believed that at one time the “barbarian” population there consisted of Cimmerians – the same people who lived around the sea of Azov.
          68. Goth., VIII.XXII.29. (Loeb, t. 5, p. 287)
          69. De Mensibus, IV.51. (Teubner, 1967, p. 107)
          70. Arcadia, VIII.VII.4. (Loeb, t. 3, p. 377)
          71. In Photius, The Library, cod. 2. (BL. t. 1, p. 5)
          72. See my article in Onomastica, Winnipeg (Nos. 37, 41 and 53).
          73. According to Herodotus, the Moscovites wore wooden helmets. (VII.78)
          74. Anab., I.8.12
          75. IX.44
          76. Timaeus, 25 D
          77. Troades, 667 and Alcestis, 13. With personal names, the post-posited article is well-nigh obligatory. (E.g. ‘Αλεξανδροσ ο Φιλιππν)
          78. Laonicus Chalcondyles, P.G., t. 159, col. 41 - 42. Not to be forgotten is the fact that Chalcondyles somehow avoided being burned at the stake, but his book was put on theIndex librorum prohibitorum. N.B. – He equates the Triballians with the Bulgarians. (Op. cit., col. 26)
          79. Strabo, 7.3.13 (Loeb, t. 3, p. 215) and Dio Cassius, LI.23.3. (Loeb, t. 6, p. 67)
          80. Annales Ecclesiastici (1624 edition), t. 3, col. 4. Regardless of whether Constantine did or did not put forward such a claim, the statement in Annales Ecclesiastici raises another intersting question. Baronius says that his authority was Pollio. Yet in Pollio’s text, such as we have it, there is no mention of Constantine’s so-called claim to be a descendant of Vespasian. The missing portion, then, must have disappeared after Baronius saw it. How could it have disappeared from the Vatican Library? Another minor mystery: Julius Capitolinus reports (Gordiani III, 24.5, in Loeb t. 2, p. 447) that Licinus claimed to be a descendant of Philippus Major. How come, Barronius had nothing to say about this claim?
          81. Mysopogon (Loeb ed., t. 2., p. 451)
          82. IV.13
          83. N.H., VII.2 (Loeb, t. 3, p. 513), where Pliny uses the indicative: “Herodotus et Aristaeus Proconnesius scribunt”, says he. Lydus also seems to have known the writings of Aristaeus. (De Mag., I.31.6)
          84. N.H. XIV.VI
          85. 14.1.18
          86. IV.81-83 (Loeb, t. 3, pp. 73 – 79) Pliny (N.H., IV.XI.45) knew of a city Aristaeum, at the summit of the Mount Haemus, neat the Black Sea. Towards the end of the 19th century, P. I. Leunis is reported to have claimed that he found in that area the ruins of a cistern and a fragment of a Greek inscription. (G. Mihailov, Inscriptiones Graecae, etc., t. I (Sofia, 1970), p. 251, #306bis.)
          87. Thaegenes Macedo (Fragmenta Historicorum Graecorum, edited by C. Mueller, t. 4, p. 509/1-2) wrote that Pallene (the west. Promontory of Chalcidice) was once inhabited by “giants”. Lycophron (Alexandra – Loeb, 1977) repeatedly brings the “Giants” into the picture and (in lines 1356 – 1358) seems to suggest that the Thracians of his day were descendants of the Giants. (О)ПАЛЕНА, in Bulgarian, means burnt (land), which was translated by the Greeks correctly as ΦΛΕΓΡΑ.
          88. I am aware that someone will try to “explain” the linguistic osmosis between Bulgarian and ancient Greek by falling back on the Indo-Europeans. To this I shall say that the Indo-European hypothesis floats in the mists of a past so distant, and its locale is so indefinite, as to make it virtually irrelevant to the Constantinian era, or even to that of Homer. We should also remember that Alexander the Great established many Thraco-Macedonian colonies as far as India. So much so that Seneca could write: “Why do we find Greek cities in the very heart of barabarian countries? Why the Macedonian tongue among the Indians and the Persians?” (De consolatione ad Helviam, VII.1)